— Елате да ви кача на такси. Трябва да се приберете у дома.
Те треперят, не смеят да се помръднат, не смеят дори да дишат. Знам как се чувстват, докато ги извеждам от тясната пресечка. Мислят си, че всичко е само ужасен кошмар. Дали и аз съм изглеждала по същия начин, застанала пред сестра си преди толкова години? Вече нищо не може да ви помогне, пеперудки. Кажете „сбогом“ на света, който сте познавали, и „здравей“ на входа за пещерата. Съжалявам, че не успях да ви опазя. Толкова много съжалявам.
Превеждам ги покрай разпръснатите късчета от тялото на мъртвото момиче към ярко осветената улица. Стигаме до едно такси и те потеглят в нощта. Не поглеждат назад, сякаш мислят, че аз също съм част от кошмара. И може би са прави.
Колебая се дали да не взема автобус до апартамента, но решавам да походя пеша, мъча се да потисна глождещото чувство, заседнало дълбоко в сърцето ми. Съзнанието ми превърта момента, в който напипах лакътя на момичето, толкова много пъти, че почти започвам да го усещам в ръката си. Сцената се смесва със спомена как излизам от залятата с кръвта на фенриса спалня на Ома Марч с надеждата да се втурна в прегръдките й, но виждам, че от нея не е останало нищо, освен разкъсаната окървавена престилка. Като че ли фенрисът винаги нарочно оставя късче от жертвата, късче, което се запазва завинаги в паметта и помрачава всички приятни спомени за мъртвия.
Отнякъде долитат звуци от силна уредба, изсвистяват автомобилни гуми, но като изключим това, улиците са пусти. Вървя напред като зомби, прекалено опустошена, за да чувствам нещо. Но не точно. Изпълва ме омраза към самата мен. Вълкът е на свобода, имах възможност да го унищожа, ала не успях.
Кой знае дали Роузи е имала повече късмет.
Мисълта, че сестра ми може да се е справила по-успешно, вместо да ме зарадва, разбужда и взривява в мен някакво тъпо, отвратително чувство на завист. Ловът винаги е бил песен за мен, успокоение, утеха. Аз съм ловец. Или бях. Сега съм пълен провал. Дръпвам превръзката от лицето си и смъквам рязко наметката.
Пред нашия вход дреме наркоманът, но когато се доближавам, вместо да изръмжи, той се вторачва в празното място, където е било окото ми, и се отмества от пътя с някакво достойнство, което ме тревожи. Бледата светлина на уличната лампа откроява татуировка черни сълзи на лицето му и имам чувството, че сенките, които белезите хвърлят върху моята кожа, също са татуирани. Изкачвам стълбите бавно, с натежали нозе, и отварям вратата на най-горния етаж.
— Не, всъщност до самото ми раждане са смятали, че ще съм момиче. Да си кажа право, мисля, че са останали разочаровани.
— Наистина? Това обяснява много неща. — Сестра ми се кикоти точно като пеперудките, усещам как лицето ми пламва от яд заради този смях и заради гледката, която се разкрива пред мен.
Роузи се е изтегнала на дивана, а Душевадеца се е свил на кравай върху корема й. Сайлъс е люшнал назад стола си и е метнал крака на изрисуваната с графити маса. И двамата са по пижами. И двамата имат топъл, уютен, дори скучаещ вид. Не изглеждат така, сякаш са гонили, дебнали, преследвали чудовища, за да защитят невинни жертви, сякаш са напрягали сетни сили, за да направят света малко по-добро място. Или сякаш са се занимавали с разкъсани момичета.
— Скарлет. — Сестра ми произнася името ми така, сякаш е разтревожена и учудена да ме види.
Пускам превръзката и наметката си на пода, обръщам се, бясна, и заключвам, без да бързам, вратата след себе си. Дишай бавно, Скарлет. Недей да крещиш.
— Лет? Добре ли си? — пита Сайлъс.
Краката на стола му тропнат на пода и чувам стъпките му зад гърба си.
— Една девойка умря. Не стигнах навреме, за да го предотвратя, и тя умря. Фенрисът я разкъса. — Обръщам се към тях, скърцам със зъби.
Образите на момичето, звяра, Ома Марч проблясват в съзнанието ми.
— Скарлет — произнася отново Роузи с увиснало от ужас чене.
— Сигурен съм, че си сторила всичко по силите си — казва твърдо Сайлъс.
Вдигам вежди.
— Разбира се, че сторих всичко по силите си — отсичам. — Защото бях навън, на лов. А не стоя да си бъбря на топло вкъщи.
— Чакай, Лет, нали се разбрахме да се видим в два часа тук.
— Е, и — съскам аз.
— Вече е четири сутринта, Скарлет — казва Роузи, пуска Душевадеца на пода и шляпа към мен с боси крака.
Поглеждам часовника на радиото. Прави са. Четири часът и три минути. Тръсвам глава и отивам в банята, врътвам крана и плискам лицето си с вода. Когато излизам, Роузи и Сайлъс ме наблюдават внимателно, застанали един до друг. Роузи продължава да изглежда различно и това ме плаши.