Съвсем кратък курс, за не повече от трийсет минути.
Центърът по изкуствата е на няколко пресечки и аз тичам; ако се фокусирам върху своя бяг и заобикалянето на хора и препятствия по пътя, може да игнорирам искрицата вина, която проблясва в съзнанието ми. Нахълтвам вътре и подавам картата си на усмихнатата жена зад гишето.
— Кой курс? — пита тя.
— Хм… — оглеждам списъка: Украса на торти, Екзотични танци, Борсова търговия…
— Рисуване на модел — избирам бързо. — Чакайте… трябва ли да си нося рисувален комплект?
— Не, пособията са включени в цената. Стая номер три, вероятно всеки момент ще започне. Имаш ли осемнайсет години, миличка?
— Ами да — отвръщам веднага.
Жената кимва и се навежда отново над бюрото.
Всъщност съм на шестнайсет, не е кой знае колко голяма разлика. Скарлет е на осемнайсет, което значи, че Сайлъс е на… ужас. Къде е тръгнал на неговата възраст да се занимава с момиченце като мен? Влизам и сядам на едно от двете останали свободни места, съвсем близо до сложения насред стаята стол. Около мен оживено бъбрят жени, повечето на средна възраст, но аз почти не ги чувам. Може би тълкувам погрешно отношенията ни със Сайлъс… може би пърхащото усещане е само от моя страна.
В стаята влизат двама мъже, единият е възрастен и мустакат, а другият — млад, със светлокестенява коса, по долнище на анцуг и износена тениска. Всъщност младият доста прилича на Сайлъс… Боже, побъркана ли съм, или какво? Но наистина в лицето е като него, с пълни устни и леко чуплива коса, навита на къдрици около ушите… Отмествам поглед, за да не се вторача в него.
— Добре, дами, готови ли сме? — пита енергично мустакатият.
Настава шумно разлистване, докато всички разгръщаме огромните скицници на стативите пред себе си в търсене на чиста страница. Очертавам няколко леки линии върху белия лист, без да съм сигурна какво точно трябва да…
Младият си сваля тениската, разкривайки леко очертаните мускули на бледата си гръд. Вдигам вежда, а той подпъхва палци под ластика на анцуга. Долнището пада на пода с неусетно движение.
Отдолу няма нищо. Въобще.
Въгленът се изплъзва между пръстите ми, които внезапно са се изпотили. Младежът измъква нозе от дрехата на пода и се придвижва към центъра на стаята; флуоресцентните светлини се отразяват от гладкия му корем. Той се усмихва така, сякаш не е гол и сякаш аз по някакъв начин не съм успяла да се настаня на най-близкия до него стол. И сякаш не мога да видя… хм… всичко само на метър и нещо от мен, от което мозъкът ми започва да дава заето. За момент стисвам клепачи; след като толкова прилича на Сайлъс в лицето, интересно дали не прилича на него и във всичко останало.
— И така, дами, ще имате седемминутно позиране. Готови ли сте? — пита мустакатият и застава зад последния свободен статив. Женското присъствие в стаята кима усилено. Потръпвам. — Начало! — казва мъжът и натиска копчето на хронометъра.
Младежът застава в поза, ала Давид на Микеланджело с тази разлика, че не гледа в пустотата с мраморни очи, а се е вторачил почти директно в мен.
Рисувай. От мен се очаква да рисувам. Грабвам ново парче въглен от поставката на статива и започвам трескаво да прокарвам контури по хартията. Не мога да не го гледам, иначе ще си помисли, че не го рисувам. Хвърлям откъслечни погледи, стараейки се да избягвам областта, която привлича като магнит очите ми. Започвам да изпитвам възбуда.
Колко ли време е минало? Положително са изтекли седем минути. Добавям още няколко щриха към гърдите на портрета си. Опитвам се да си представя как изглеждат гърдите на Сайлъс… Стоп! Стоп, стоп, стоп, стоп, стоп…
— Добре, достатъчно! — казва мустакатият; хронометърът в ръката му изпиука и дращенето на въглените по хартията секва. — Така, да благодарим на младия господин… Тааака… и: следващата поза!
Младежът извръща глава, така че виждам само кестенявата коса и тялото му профил, включително страничен изглед на… колко пъти ще трябва да рисувам нещото на този човек? Но по-лошото е, че сега, когато не виждам очите му, още повече прилича на Сайлъс. Същински Сайлъс, мога да се обзаложа. Възползвам се, че вече не е вперил поглед в мен, и го разглеждам по-дълго от необходимото.
До края на урока съм го изобразила върху осем посредствени скици, всяка от тях с празно петно в областта на чатала. След сеанса жените със стръвнишки погледи се скупчват да сравняват рисунките си, а младежът нахлузва долнището си и напуска стаята с учтиво кимване. Представям си го отново гол.