— Щях да се справя с него — отвръщам. — Просто изчаквах момента.
Младежът се смее, сиво-сините му очи проблясват в тъмнината.
— И кога щеше да стане това, след като издълбаем „Скарлет Марч“ върху надгробната ти плоча? — киска се той.
Фенрисът отново настъпва, ръмжейки. Той знае, че вече е късно за бягство. Трябва да убие или да бъде убит. Аз сграбчвам брадвичката си от земята и заставам редом с младежа. Той облизва нервно устни. Кой знае откога не е ловувал, явно уменията му са позакърнели.
— Виж — подсмихвам се, — ако не ти стиска, мога да се преборя самостоятелно. В случай че не се чувстваш достатъчно мъж за тази работа.
Той присвива очи, но крайчецът на тънките му устни потрепва в усмивка. Обръщаме се към звяра, който е долепил корем до земята, погледът му е концентриран и свиреп. Младежът изважда два ножа от пояса си. Аз подхвърлям брадвичката в ръка.
— Ще нападне първо теб — казва младежът.
— Знам — отвръщам. — Ти трябва да го…
— Не бой се — казва той усмихнат.
Аз поклащам глава. Нищо не се е променило. Помежду ни няма нужда от думи, не и когато ловуваме заедно.
Вълкът се нахвърля точно когато ние правим първите крачки тичешком към него. Младежът стига до него пръв. Прави висок скок над извития му гръб и забива двата ножа в ребрата му. Това само по себе си е достатъчно, но аз не искам да го оставя да обере лаврите. Плъзвам се по паважа и мятам брадвичката. Тя прелита като ласо и потъва в гърдите му с тъпо хрущене.
Фенрисът рухва на земята и аз пристъпвам към него, в очите му горят глад и омраза. Прави един-два неуспешни опита да захапе крака ми. Сега в него няма нищо човешко, нито вълче, просто умираща твар, звероподобна и отблъскваща. От вонята му на нещо средно между разложено месо и гниещи отпадъци ми се повдига. Вече ми се губи броят на фенрисите, които съм убила, но тази смрад ме трови всеки път.
— Кога се върна? И къде ти е брадвичката? — питам младежа, без да откъсвам очи от чудовището.
Най-добре е да изчакваш, докато се увериш, че са мъртви.
— Преди около час и не очаквах, че веднага ще се наложи да ловувам, затова съм без брадвичка. Как да предположа, че ще те намеря тук още преди да съм стигнал вкъщи. Знаеш ли какво, трябва да си намериш някакво хоби.
Поклащам глава, докато фенрисът изпуска последни хрипливи издихания. Езикът му увисва и той с агонизиращо ръмжене умира. Мъртвият фенрис се взривява в мрака, експлозия от тъмнина. Сенките заливат стените, паркираните коли, минават между стръковете трева подобно на катраненочерен фойерверк, който се разпръсква над света. Поглеждам към младежа.
— Радвам се да те видя, Сайлъс.
Сайлъс се подсмихва и избърсва кръвта на фенриса от остриетата на ножовете си, преди да ги пъхне в ножниците.
— И аз теб, Лет.
— Искаш да кажеш, да видиш истински ловец отново в действие — остроумнича аз.
Той пристъпва към мен и ме прегръща. Напрягам се. Обичам да бъда прегръщана, но не ми се случва често. Вероятно има нещо у еднооките момичета, което убива у хората желанието да ги докосват. Сайлъс обаче ме познава отпреди белезите. Прегръщам го и аз.
Сайлъс ме пуска и се мръщи на кървавите петна по дънките си.
— Някои подробности в лова не ми липсват особено — подмята той. — Добре ли си, между другото? — пита, като посочва раната на хълбока ми.
— Дреболия — махвам с ръка. — Искаш да кажеш, че през цялото време, докато беше в Сан Франциско, не си ловувал? — обърсвам острието на брадвичката в подгъва на наметката си; кръвта на фенриса едва личи върху червения плат.
— Извини ме, че си позволих да прекарам известно време с чичо си.
— Да, да — въздишам. Трудно ми е да си представя как човек може да не ловува толкова продължителни периоди от време, но винаги съм губила споровете на тази тема. — Как е чичо Джейкъб напоследък?
Сайлъс свива рамене.
— Добре. Като за четирийсетгодишен мъж, който живее практически като отшелник.
— Вината не е негова — отвръщам, докато крачим назад по уличката. — Братята и сестрите ти още ли са бесни, че баща ти му завеща всичките си пари?
— Ъхъ. И дори още повече, задето ми даде къщата тук — казва Сайлъс.
Той беше завършил гимназия, наместо да чиракува като дърводелец: нещо, което братята му намираха за крайно позорно, а сестрите му, трите близначки — за недостойно за мъж. Като се прибави и фактът, че старият Рейнолдс, преди да изпадне в деменция, бе разделил на него и на брат си Джейкъб цялото свое имущество под слънцето, наистина бяха в правото си да му имат зъб.
— Жалко — казвам.