Мъча се да си представя своя живот без сестра си, но е невъзможно. Ако нея я нямаше, животът ми щеше да приключи. Усмихвам се на Сайлъс, за да му изразя съчувствието си. Той кима.
В края на уличката е паркирана кола без тасове и предна броня. Шофьорската врата зее широко отворена. Задната седалка е затрупана със сакове и картонени чаши от закусвални.
— С тази бракма ли стигна до Калифорния? — мръщя се аз.
— И не само това, но успях дори да я карам с отработено олио, докато бях там.
— Толкова път и нито един фенрис през цялото време — въздъхвам.
Сайлъс се хили и обгръща раменете ми с ръка.
— Лет, наистина трябва да ти измислим хоби. Хайде, ще те откарам до вас.
Сядам до него в колата, като сривам на пода няколко празни бутилки от безалкохолно. Свалям прозореца още преди Сайлъс да е седнал на шофьорското място — може би защото не се возя често, но в колите ме хваща клаустрофобия. Сайлъс се вмъква до мен и човърка някакви жици, които стърчат под таблото. Колата неохотно пали.
— Какво ново насам? — пита Сайлъс. — Нямах представа, че глутниците пак са плъзнали из Елисън.
Свивам рамене:
— Така е сравнително отскоро. Макар че този се е навъртал от доста време, струва ми се. Беше от глутницата на Монетата. Не съм виждала от Стрелите или от Камбаните.
Какви ли са глутниците по Западния бряг? Дали са толкова големи като тези на юг, толкова свирепи? Има ли кой да ги унищожава, както правя аз тук? Колко ли повече щях да постигна, ако бях в Калифорния, вместо в затънтеното градче в Джорджия. Не мога да повярвам, че нито веднъж не е ловувал…
— Между другото, благодаря, че ми честити рождения ден — прекъсва мислите ми Сайлъс.
— О, Сайлъс, забравих. Извинявай. Значи най-сетне порасна достатъчно, за да пиеш?
— Не е толкова вълнуващо, колкото очаквах — подсмихва се той.
Подминаваме края на града и се носим нататък в нощта. Няколко разпръснати фермерски къщи греят като звезди по околните хълмове, но с изключение на тях само единственият светещ фар на колата на Сайлъс разпръсва тъмнината. Проверявам още веднъж дали не е останала кръв по брадвичката и ножа ми, след което ги увивам в наметката. Свалям сенника и се намръщвам на отражението си в огледалото. Наплюнчвам пръсти и се опитвам да пригладя косата си, която сгърчи, сякаш са ме свалили от електрически стол.
— Е, изглежда Елисън не се е променил особено — отбелязва Сайлъс. — Ха, откога се грижиш толкова за прическата си?
— Отсега — отговарям бързо.
Оправям си ризата и напъхвам вързопа с оръжията си под седалката. Свиваме по черен път, ограден от високи треви. Свиренето на щурците се чува оглушително през отворените прозорци. Избърсвам потта от челото си.
— Чакай, ти… да не се опитваш да скриеш, че си била на лов?
Въздишам:
— Ами бях обещала на Роузи, че ще може да отиде за пръв път сама на лов, но този фенрис…
— Значи си присвоила лова на сестра си?
— Не! Искам да кажа, да, но беше за нейно добро. Този вълк беше по-труден, отколкото очаквах. Не знам… тя не е съвсем готова, а и аз трябваше да изляза, за да не се побъркам…
— Скарлет — подхваща със сериозен тон Сайлъс. Научи се да използва този тон още когато бяхме деца, за да ми напомня, че е по-голям от мен. И сега продължава да ме дразни точно колкото и тогава с единствената разлика, че вече няма как да го набутам в някоя локва заради това. — Тя би трябвало да ти е партньор.
— Не, тя ми е сестра. Ти беше мой партньор, преди да си вдигнеш чукалата и да ни изоставиш…
— И още съм. Просто ме нямаше известно време… Обаче не, няма да започвам отново този спор. Защо и Роузи да не може да ти бъде партньор?
— Няма да чакам сестра ми да се върне от пазар, докато фенрисите убиват хора наляво и надясно — сопвам се аз, същевременно хващаме дясното разклонение на пътя, водещо към къщата на Ома Марч. Без значение от колко години е мъртва за мен това винаги ще е нейната къща. Лявото разклонение води към къщата на Сайлъс. Единственото друго нещо наблизо е краят на огромното пасище за добитък. — Това е наша отговорност — добавям. — Ние знаем как да ги убиваме. Наша работа е да спасяваме живота на хората. А не да си взимаме почивни дни или да караме едногодишни ваканции в Калифорния.
— Ох — изпъшква Сайлъс, но аз виждам, че думите ми не го нараняват. За съжаление е много трудно човек да го раздразни. — Искам само да кажа — продължава той, — че не може вечно да държиш Роузи заключена у дома.
Въздъхвам с досада, а къщата се появява в далечината, осветена като оазис в тъмното.
— Тя просто още не е готова — пояснявам. — И нямам желание да свърши като мен.