Трябва да е някаква грешка, няма начин да виждам това, което виждам.
Но още по-лошото е, че гледката не ме шокира. Защото по някакъв начин, дълбоко в себе си, аз съм знаела.
Стисвам дръжката на вратата толкова силно, че ръбестата й повърхност се врязва в дланта ми. Той е най-близкият ми приятел; тя е малката ми сестричка. Не. Това не е тя. Ние не сме такива. Не сме глупави момичета, които флиртуват с момчетата и се смеят на ужасните им шеги, и се докосват с тях, както Роузи и Сайлъс, които сега преплитат пръсти.
Роузи се смее, обгръща с ръка врата на Сайлъс — сега той изглежда по-възрастен, по-висок от преди — и върти на пръст косата на тила му. Той я прегръща, едната му ръка се скрива наполовина под копринената й блузка, ляга върху гладкия й, тесен кръст. Всичко при тях е някак лъскаво и сияйно, хубава кожа, блестящи коси и тихи гласове. Усещам белезите по тялото си по-осезаемо от когато и да било, те са усукани въжета, които се стягат, за да ме задушат. Преглъщам с усилие.
Сайлъс се привежда над нея. Гърдите ми се стягат и се моля да спре, не съм сигурна дори дали не го изричам на глас, но напразно. Роузи отмята глава назад. Ръцете му я привличат по-близо, обхващат крехкото й тяло. Спрете и двамата — ние сме ловци, ние сме заедно в това, което правим, забравихте ли? Дали сме си дума, дали сме я много отдавна. Ние сме заедно… Устните им се срещат.
И аз оставам по-самотна, отколкото някога съм била.
Вратата се отваря със скърцане на пантите и аз не правя опит да я задържа. Роузи и Сайлъс завъртат глави по посока на звука и когато ме виждат на прага, лицата им пребледняват. Душевадеца се измъква от кухнята и се скрива под леглото в спалнята, сякаш доловил моя гняв, бурята, назряваща в сърцето ми. Роузи не проговаря, макар че устните й се разтварят сякаш в опит да изрекат някакви думи. Тя се измъква от прегръдката на Сайлъс, но хваща ръката му в своята. Аз не помръдвам. Не мисля, че изобщо мога да помръдна, не и докато все още виждам местата по шията й, където я беше целувал.
— Лет — проговаря най-сетне Сайлъс с прегракнал глас.
— Не — прошепвам аз. — Не, не, не… — едва чувам своите думи от тътена на сърцето си, на нашето сърце, което блъска неудържимо.
— Лет, чуй ме — казва Сайлъс и застава пред сестра ми. Тя здраво държи ръката му, сякаш търси закрила. — Не е кой знае какво, просто се бояхме, че ще се ядосаш, това е.
— Бояли сте се… — влизам вътре и се обръщам да затворя вратата, мъча се да си вдъхна сила, докато я заключвам. Дишай, Скарлет, само дишай. Обръщам се пак към тях, искам да овладея чувствата си, да не допусна да видят, че треперя от мъка, болка и гняв. — Вие сте ме лъгали. Лъгали сте ме и двамата.
— Ние… просто не ти казахме. О, Скарлет, недей така — казва умолително Роузи, пуска ръката на Сайлъс и се втурва към мен със сълзи в очите.
Аз я отблъсвам с цялата сила, която бих използвала в битка срещу фенрис. Тя отхвърча, залита назад, но успява да запази равновесие и потърква мястото, където съм я блъснала.
— Вие сте го пазили в тайна… не сте ми казвали, защото… защото — поглеждам надолу към белезите си. — Защото съм прокълната. Изрод, който знае само да ловува. Защото върша това, което е правилно. Защото… се боря. Спасявам живота на хората, докато ето какво правите вие… ходите на танци… и се целувате, и… — усещам, че губя контрол. Тръсвам глава и неволно се разкрещявам, едва удържам сълзите си. — И двамата сте егоистични деца. Знаете какво съществува на този свят и имате силата да го унищожите. Обаче… ме изоставяте да се боря сама.
— Всички сме ловци, Скарлет — възразява Роузи. — Но на света има и други неща. Знаеш, че не можеш да се бориш сама.
— Напротив — почти ръмжа насреща й. — Мога да се боря. Защото това е правилното нещо, Роузи. Колко момичета щяхме да спасим, ако не беше пропиляла бог знае колко време по танцови курсове или тук с него?
— Съжалявам — изхълцва тя.
Сълзите се стичат по лицето й. Сайлъс я поглежда с болка в очите.
— Скарлет, ние… — намесва се той.
— О, да! — възкликвам с престорен възторг. — Ние! Ти и моята сестричка, Сайлъс. Чудесна двойница сте вие, няма що — поклащам глава. — Не мога… не искам да оставам повече тук — процеждам през стиснати зъби.
Роузи понечва да ме хване за ръката, но аз я дръпвам.
— Не. Не ме докосвай!
Тримата се споглеждаме скръбно.
После аз се врътвам, отварям рязко вратата и си отивам.
Глава 18
Роузи
Скарлет тръшва вратата и аз избухвам в неудържими ридания. Нещо в гърдите ми се къса, сякаш сърцето ми умира в мен. Може би наистина сърцата ни най-сетне са станали две вместо едно. Обхващам с ръце тялото си и хлипам, едва си поемам въздух, а сълзите се леят и парят страните ми. Сайлъс ме гледа, без да помръдне.