— Роузи — казва нежно той.
Толкова ми трябва: политам към него, той ме поема в прегръдката си и притиска буза в челото ми.
— Не биваше, не биваше да го правим. Тя ми е сестра.
— Не говори така — прошепва той в косата ми с умоляващ глас. — Моля те, никога не говори така.
— Ние сме ловци — отронвам.
— Да, разбира се. Дори сме нещо повече… — той поклаща глава и леко ме отдалечава, навежда се да ме погледне в очите. — Не съм искал да я нараним, Роузи, но не бих отстъпил за нищо на света — прекалено много те обичам.
Опитвам се да потвърдя, да му кажа, че и аз го обичам, да му кажа каквото и да било, но не намирам думи. Сайлъс ме придърпва отново към себе си, сълзите ми мокрят ризата му.
Навежда глава към ухото ми, говори ми тихо и прокарва пръсти през косата ми.
— Отивам да я търся. Не можем да я оставим ей така да си тръгне. Ти ще дойдеш ли?
— Аз… — сякаш виждам отново трагичното лице на Скарлет, когато ни видя заедно. Поклащам глава, пак ще се разплача. — Не мога. Тя ме мрази.
— Тя те обича — казва твърдо той и целува измокреното ми от сълзи лице. — Хайде да вървим. Ще се разделим да я търсим, надали е някъде далече.
Правя усилие да преглътна сълзите и кимам. Сайлъс притиска устни в челото ми и ме прегръща силно.
— Добре тогава, да тръгваме. Ако искаш, аз да тръгна на север, а ти — на юг. Бъди сигурна, ще я върнем у дома.
Кимам пак. Сайлъс ме пуска бавно, сякаш се притеснява, че може да падна, ако не ме придържа. Аз му махвам да тръгва. Той ми хвърля поредния угрижен поглед, след което отваря вратата и се спуска надолу по стълбите, прескача по няколко стъпала наведнъж. Аз препасвам колана с ножовете и поемам дълбоко дъх.
Ако бяхме в Елисън, щях да знам точно къде да търся сестра си. Тук се чувствам залутана подобно на човек, който посред нощ вика по име изгубеното си куче. Запътвам се към бизнес квартала. Носът ми тече, а очите ми са толкова подути, че всеки, с когото се разминавам, отмества поглед встрани. Що за човек съм аз? Да предам сестра си заради целувки и уроци по танци. Но дори докато си казвам това, си давам сметка колко силно искам да бъда със Сайлъс. Само допреди час бях в прегръдките му и се чувствах по-прекрасно от всякога. Дали бих се отказала от него в името на лова? Спускам се надолу в подлеза на метрото. Не. Никога не бих се отказала. Не и когато вече знам какво е да бъдеш обичана. Не и когато съм излязла от пещерата и съм видяла слънцето. Но от това постъпката ми не става по-честна, нито пък страдам по-малко, че сестра ми ме мрази.
Минавам през въртележката на метрото и оглеждам слабо осветената станция, търся Скарлет. Няма я, само обичайните безделници и уморени сервитьорки. Обръщам се да си ходя.
— Изгуби ли се, пиленце? — пита нечий глас.
Обръщам се и виждам дрипав мъж, който събира няколко кошчета, а от джоба на мръсните му дънки стърчат две очукани палки за барабан.
— Не — отвръщам. — Търся един човек.
— Но го няма?
— Засега не — поклащам глава.
Дрипавият мъж кима мъдро.
— А може би проблемът е, че този човек не иска да бъде намерен.
— Тъкмо това ме притеснява — въздъхвам.
Събирам дребните от джоба си и ги сипвам в кутията на мъжа. Той е прав. За разлика от мен Скарлет никога не е искала да бъде спасявана. Нито от лова, нито от фенрисите. А най-малкото да я спасявам аз.
Глава 19
Скарлет
Навън веднага се затичах. Сълзите напират, стягат гърлото ми, ще ме задушат. Хората ме заглеждат, но мен за пръв път не ме е грижа, че съм без превръзката си на публично място. Промушвам се между колите, през навалицата, искам да надбягам болката, която ме следва по петите.
Всичко останало се размива, с изключение на пустотата в сърцето ми и усещането за ходилата ми, които тупкат по земята. Не знам колко дълго съм тичала, но все още не ми изглежда достатъчно, когато тялото накрая ме моли да спра. По лицето и гърба ми се стича пот, а обувките започват болезнено да протриват кожата ми.
Стисвам дръжката на брадвичката и едва когато се строполявам на земята под един дъб, си давам сметка, че съм близо до парка Пиедмонт. Опирам задъхано глава на дървото, дробовете ми горят за кислород, светът се върти около мен. Дишай. Просто дишай. Концентрирам се върху това как въздухът влиза и излиза от дробовете ми, за да попреча на мислите си да се отклонят отново към Роузи и Сайлъс. Луната бавно се издига в небето, но аз почти не я забелязвам. Дишай.