Присвивам око.
— Ловувам, защото трябва…
— Все едно — махва с ръка той. — Това е движещата ти сила. Ловът те вдъхновява и изпълва, Лет. Когато се биеш, ти живваш. Аз никога не бих могъл да си съпернича с ловната ти страст. — Сайлъс пристъпва още по-близо, очите му проблясват на лунната светлина.
Аз поклащам глава.
— Не. Не е нужно да ме лъжеш, за да се чувствам по-добре. Недей да…
Но Сайлъс се хвърля към мен със скоростта на животно, прескача разстоянието помежду ни и преди да успея да реагирам, преди изобщо да разбера какво прави, устните му се лепват върху моите. Аз се вцепенявам. Всичко в съзнанието ми блокира, с изключение на усещането за топлата му целувка, за мириса на неговата кожа до лицето ми. Когато се отдръпва, очите му ме проучват, търсят нещо у мен. Аз вдигам ръка и докосвам устата си, опипвам мястото, където бяха устните му.
— Аз… — казвам и присядам върху пръстта. Не чувствам нищо. Нито искра, нито огън. Нищо. — Мисля, че си прав — прошепвам. — Не изпитах нищо.
— Но изпитваш, когато си на лов — казва Сайлъс, сяда срещу мен и поема ръката ми в своята. — Всичко е наред. Ала това, че ловът буди такива усещания у теб, не означава, че непременно ги предизвиква у Роузи или у мен. Ние също сме ловци, но имаме нужда и от друго. А ти — не. Ти принадлежиш на ловната си страст и тя напълно ти принадлежи.
— Няма как да се променя — шепна през сълзи. Как може да са ми останали сълзи? — Няма как. Аз съм такава, каквато съм. Това съм; това е единственото, което е останало от мен.
— Знам — казва тихо Сайлъс. После става и ме повдига да се изправя с него. — Разбирам те.
— Нищо не мога да направя — продължавам аз, — не мога да спра… постоянно мисля за лова и за Потенциалния, и за онзи Портър, и за…
Сайлъс се подсмихва успокояващо и поклаща глава.
— Лет, изобщо не бих искал да се променяш. — Той посяга и слага ръка върху моята, стисва я здраво.
Аз леко се колебая, после полагам другата си ръка върху неговата. Ние сме партньори. Винаги сме били, дори когато го мразя, когато е на хиляди километри разстояние, когато обича сестра ми… дори когато изглежда по-лесно да се разделим завинаги.
За момент се умълчаваме.
— Обещах на сестра ти, че ще те прибера у дома — казва той накрая.
Поклащам глава, все още леко замаяна.
— Не мога, Сайлъс. Поне засега не.
— Така и предполагах — отвръща меко Сайлъс. — Тогава да си вървя?
Кимам му. Не знам какво друго да сторя. Той се обръща и си тръгва.
Не поглежда назад и по-добре, защото сълзите ми отново рукват.
Глава 20
Роузи
Прибирам се у дома с възпалени от сълзите бузи. В апартамента ме посреща само Душевадеца, което впрочем не ме учудва. Наплисквам лицето си с вода и угасявам лампите, след което отнасям котарака на дивана с надеждата, че поне той ще ме утеши, докато някой, който и да е, се върне. Той обаче ми позволява да заровя лице в козината му само за малко, после се отскубва и подгонва някаква пълзяща по пода буболечка, чийто силует се откроява на фона на уличното осветление отвън.
Вратата се отваря. Сайлъс е. Очите ни се срещат в почти пълния мрак, устните му са стиснати. Думите са излишни. Усещам отново буца в гърлото. Сайлъс изхлузва обувките си и сяда до мен на дивана, отпуска глава в дланите си. Душевадеца притичва, гризва го по глезена и избягва. Той замахва неохотно по него.
— Нищо ли не стана? — питам най-сетне.
— Открих я, но тя не иска да дойде — отвръща тихо Сайлъс.
Лицето ми се стяга и се свивам на кълбо при страничната облегалка на дивана. Тя не иска да се върне у дома. Толкова много съм наранила другата половина на сърцето си.
Сайлъс въздъхва и се привежда над мен, поема ръцете ми в своите и се опитва да ме притегли, за да ме прегърне. Аз желая прегръдката му, искам да вдишвам аромата на кожата му, да плъзна длан нагоре по гърдите му, да почувствам топлината на тялото му. Но нещо ме спира, нещо по-силно дори от самото ми желание. Отдръпвам се и поклащам глава.
— Виж, аз…
Искам да му кажа, че не мога. Не мога да те докосвам по този начин точно сега, не мога да те прегърна, макар че тялото ми копнее да се притисне към твоето. Аз обичам сестра си, а това я нарани. Това я пропъди.
Сайлъс кимва тъжно.
— Няма проблем, Роузи. Защо тогава просто не поспим?
— Добре — заеквам аз. — А утре сутринта ще я намерим и ще се опитаме да я върнем у дома — казвам твърдо.
— Разбира се — отвръща Сайлъс.