— Здравейте — казвам, но неизползваният ми глас излиза прегракнал. — Здравейте — започвам отново. — Идвам да видя Чарли Рейнолдс.
— А вашето име е? — пита тя, добила отново наперения си професионализъм.
— Скарлет Марч.
— Не ви виждам в списъка с посетители на господин Рейнолдс…
— Посещавам го от името на Сайлъс Рейнолдс — я лъжа. — Той нямаше възможност да дойде и ме помоли да видя как е баща му.
Момичето дъвче молива си една секунда, после свива рамене.
— Добре. Елате с мен. — Плъзва на гишето табелка с надпис „Затворено за 5 минути“ и ме повежда през болницата.
Минаваме покрай помещения, в които хора на инвалидни колички са подредени пред телевизори, чиито програми явно не ги интересуват особено. Помещения, пред които завесите са спуснати и се чува как вътре сестрите говорят на старите хора със същия търпелив тон, с който се говори на злояди деца: „Браво! Хайде сега още една хапка!“ Мръщя се и се мъча да не ги чувам.
— Ето тук е — казва момичето от рецепцията и отваря с картата си двукрилна врата.
Влизаме вътре и чувам как вратата щраква зад нас. За момент изпитвам желание да побягна.
Стаята е кафява. Напълно кафява. Кафява ламперия, кафяв килим, кафяви кожени мебели. Единственият друг цвят е на пациентите, повечето от които са облечени в морскозелени болнични пижами. На вратовете им има връвчици, на които са окачени табелки с имената им и друга по-важна информация. Те дори не ме удостояват с повторен поглед и макар да подозирам, че не го правят от учтивост, все пак съм благодарна.
— Госпожица Марч е тук за господин Рейнолдс — провиква се моята водачка през цялата стая към як санитар, който прилича повече на бияч от заведение, отколкото на болничен служител.
Той кимва с усмивка и сочи към няколко инвалидни колички в дъното на стаята.
Към стария Рейнолдс.
Момичето от рецепцията ми придърпва стол, но аз стоя като истукан, вперила поглед в него. Дали и хората, които ме зяпат, се чувстват по същия начин? Отпускам се бавно на стола, гледам със страхопочитание бащата на Сайлъс. Времето е стопило някога гордия, силен мъж: китките му са крехки, шията изтъняла, устните отпуснати и влажни. Той оглежда стаята с безпокойство, сякаш търси нещо конкретно, но така и не успява да го открие. Той е от малцината, които не носят болнична пижама, но със сивото памучно долнище от анцуг и бялата тениска изглежда още по-невзрачен и ясно се открояват старческите петна по кожата му.
— Господин Рейнолдс? — извиква рецепционистката толкова силно, че ще ми спука тъпанчетата. Той подскача леко на инвалидния стол и се обръща към нея. — Господин Рейнолдс, вижте, госпожица Марч е дошла да ви види. Нали е чудесно?
Той я поглежда гневно. Подсмихвам се тихомълком. Познавам този поглед, някога той обикновено беше придружен от думите: „Дете, ти тъпо ли си, или какво?“ Сестрата сякаш се разгневява за миг, но после се усмихва и си тръгва.
Старият Рейнолдс обръща колеблив поглед към мен. Извръщам глава така, че да не вижда липсващото ми око. Той се усмихва и протяга суха ръка към лицето ми. Улавям пръстите му, меки като гюдерия.
— Силия — изграчва той, гласът му е доста по-тънък, отколкото го помня. — Силия, колко се радвам да те видя, момичето ми.
Отнема ми малко време, докато отговоря, след като отминат стъписването и горчивината. Този човек не ме познава. Като малка той ми измайстори люлеещо се конче, той помогна на Ома Марч да ме научи да карам колело, нито веднъж не се сбърчи лице пред моите белези, но сега не ме познава. Колко ли по-тежко трябва да е за Сайлъс.
— Аз не съм Силия — казвам меко. — Аз съм Скарлет, чичо Чарли, Скарлет Марч.
Той се взира в мен за момент, после кимва.
— Да, Силия, мила моя.
Въздишам, облягам се назад на стола, без да изпускам сбръчканите пръсти на стария Рейнолдс. Силия беше неговата жена, любовта му още от училище, майката на Сайлъс, която бе починала, когато той беше осемгодишен. Как може да ме обърка с тази, която е обичал? Аз изобщо не приличам на нея. Тя беше руса, красива, нежна и деликатна… Преглъщам мъчително и поклащам глава. Беше грешка да идвам. Дори изразът в очите му не е този, който ми трябва — той няма нищо общо с бащинската фигура, която помня, с човека, от когото тъй отчаяно се нуждая от съвет, а прилича по-скоро на уплашено момче.
— Трябва вече да вървя — казвам дрезгаво.
— О, не, Силия, моля те — старият Рейнолдс слага другата си ръка върху моята и не ме пуска. Поглежда ме с пълни с болка очи. — Ние не го направихме нарочно, грешката не беше наша; просто така се случи.