— Знам — отговарям бързо, без да имам представа за какво говори. — Знам, че беше така.
— Там ще му бъде добре. Родителите ми ще го отгледат. Всичко ще бъде наред.
— Сигурна съм, да. — Опитвам се да стана, но хватката на стареца е удивително силна.
Той поглажда с палец опакото на китката ми.
— Силия, моля те. Няма друг начин. Никога няма да ни позволят да се оженим, ако го задържим.
Въздъхвам и решавам да угодя на стария човек.
— Кого да задържим, чичо Чарли?
Той посяга и докосва с пръсти краищата на косата ми, явно безразличен към полепналите по нея листенца и трева.
— Нашия Джейкъб. Нашето момченце. Той ще бъде щастлив, Силия. Всички ще сме щастливи.
Мълча, колелцата в мозъка ми се въртят, мъча се да свържа нещата.
— Нашия Джейкъб? — Джейкъб, доколкото знам, беше брат на стария Рейнолдс и чичо на Сайлъс. Явно нещо не съм доразбрала. Дръпвам косата си от ръката му. — Чичо Чарли — казвам с висок глас, досадно наподобяващ тона на девойката от рецепцията. — Мисля, че си се объркал. Хайде да поговорим за нещо друго. Защо не ми разкажеш пак историята как Сайлъс се заклещил горе на дървото? Знам, че обичаш да я разказваш. — Опитвам се да се усмихна топло, но явно не успявам, защото вместо да се усмихне в отговор, старият Рейнолдс изведнъж присвива очи.
Лицето му се променя, отпуска се, озарява се, после пак се отпуска. Той снема ръката си от моята и с изненадваща пъргавина придвижва количката си толкова близо, че ръкохватките й се опират в коленете ми.
— Скарлет. Малката Скарлет Марч — промълвява. Лицето му добива израза на добър загрижен дядо. Той стисва устни и се навежда на една страна, за да огледа превръзката на окото ми. — Горкото ми дете. Как са раните ти, заздравяват ли?
— Добре са, чичо Чарли. Отдавна заздравяха. — Поне сега вече ме познава.
— О, миличката ми. И всичко това заради мен… — той замлъква.
— Не е вярно! Ти никога нямаше да успееш да стигнеш навреме — казвам притеснено.
След нападението старият Рейнолдс почти никога не говореше за случилото се. Да съживявам спомена сега и да оставям стария човек да се измъчва от чувство за вина беше непростимо.
— Естествено, че заради мен. — Той поклаща глава и търка с пръсти слепоочията си.
Когато вдига отново поглед към мен, очите му са зачервени, в тях набъбват сълзи. Аз се дръпвам уплашено на стола.
— Не, чичо Чарли, ти се помъчи да дойдеш…
— Ти и мъничката Роузи и… о, боже, клетата Леони! — Той нарича Ома Марч с малкото й име, почти хлипа. — Ние се опитахме — продължава. — Направихме всичко по силите си; само с един ден забавихме заминаването си онази година. Един-единствен ден и те нямаше да дойдат! Това беше ключът — да го местим непрестанно, за да не могат да го открият навреме.
— Те… — преглъщам. Не, няма начин думите му да значат онова, което започвам да си мисля. — Чичо Чарли? Трябва да ми обясниш какво имаш предвид. Моля те.
Старият Рейнолдс поклаща глава така, сякаш е нещо очевидно, нещо, което би трябвало да знам, и после изразът му се променя отново.
— О, Силия. Нека го заведем пак на брега на морето, както онзи път, когато навърши седем. Там не могат да ни открият. Ще се съберем всички на залива за целия месец. Ще вземем дори Джейкъб… Ще приберем и тризначките от училище… Всичките ни деца.
— Искаш да кажеш, че… Сайлъс.
— Ще ги заведем там, ще останем за рождения му ден. Сайлъс е твърде крехък, за да го обременяваме с подобно познание. — Той махва небрежно с ръка към прозореца и се обляга назад, сякаш пред погледа му има друга стая. — Просто трябва да го местим. Докато се движи, вълците не могат да го намерят.
Аз съм като втрещена. Разбира се. Колко глупава съм била, та да не се сетя.
— Значи Джейкъб е твой син — едва успявам да прошепна. — И тогава Сайлъс е седмият син на седмия син, нали?
— Мислехме, че ще е момиче, Силия! Момиче и той — като трите близначки. Така ни казаха докторите, но са сгрешили. Ала ние можем да го опазим, можем да заминаваме всички заедно на всеки седми негов рожден ден, да го крием, докато лунната фаза мине… Така никога няма да го открият, любов моя. Никога.
— Значи… затова фенрисите са дошли в Елисън, така ли? Сайлъс е ставал на четиринайсет по онова време, когато беше нападението. Сайлъс е бил Потенциален. — Аз поемам дъх и затварям окото си. — Не. Сайлъс е Потенциалния. — Осъзнаването на този факт се стоварва върху мен като вълна, от която дъхът ми секва. Той току-що навърши двайсет и една. Наистина, рожденият му ден мина, но това пълнолуние ще е първото след него. Моят Сайлъс… не, Сайлъс на Роузи. Той може да се превърне във фенрис. Да бъде следващото чудовище, с което ще се бия. Да загуби душата си. Можеше дори вече да я е загубил, ако не бяхме дошли от Елисън чак тук и не бяхме сновали из целия град след това… Сайлъс. Той е. Примамката, която търсех през цялото време. Отварям пак окото си и поглеждам стария човек. — Чичо Чарли, Сайлъс знае ли? Казал ли си му?