Сайлъс кима с разбиране и прокарва пръст по белезите на ръката ми. Въздухът отвън е напоен с аромат на жасмин. Известно време се возим мълчаливо.
Най-сетне колата стига до края на хрущящия чакълест път. Входната врата на къщата се отваря, запраща през двора дълга ивица светлина.
— Виж ти — казва тихо Сайлъс и гаси двигателя. Проследявам погледа му през предното стъкло. Роузи стои на прага със скръстени ръце и искрящи от гняв очи. — Роузи изглежда… различна.
— Да. „Различна“ в смисъл на бясна — поемам си дълбоко дъх и отварям вратата на колата. — Изчакай тук за малко.
Глава 2
Роузи Марч
Тя се връща. Аз крача зад вратата, събирам кураж.
Имаш пълното право да се сърдиш, убеждавам себе си. Този път не я оставяй да се измъкне. Примигвам бясно, остава само да се задавя от яд. Мога да се примиря с много неща. Но е трудно просто да махнеш с ръка, когато родната ти сестра те смята за некадърна.
Поемам дълбоко дъх, отварям рязко дървената врата и излизам навън.
Вратата се захлопва зад гърба ми, угасява лъча светлина от кухнята към двора. Лицето ми гори и вероятно е червено като домат, ръцете ми са стиснати в юмруци. Щом Скарлет иска да ме взема за дете, ще се държа като дете. Тръгвам гневно напред, правя се, че не усещам как чакълът се забива в босите ми крака. Забелязвам спрялата кола на Сайлъс Рейнолдс — вероятно са ловували заедно. После ще се разправям с него. Скарлет въздиша и протяга напред ръце, сякаш ще укротява диво животно.
— Ти обеща! — изсъсквам и хвърлям на земята вързоп от пурпурен плат — моето наметало с почти същия цвят като нейното.
— Роузи, виж… — започва Скарлет.
Аз посягам към пояса си и измъквам двата кинжала. Кокалените им дръжки изтракват една в друга, когато ги хвърлям на чакълестата алея. Жегва ме страх, но се опитвам да го скрия — тя винаги ми прави забележка как да поддържам остриетата. Това, че сега не ми се развиква, показва колко ядосана изглеждам. За момент настъпва тишина, нарушавана само от недалечното бухане на сова. Скръствам ръце на гърдите си и чакам.
Скарлет изохква:
— Хайде стига си се цупила.
Тя се навежда и вдига кинжалите и наметалото ми. От луната блясват лъскавите успоредни белези на раменете й. Тя пъха вързопа в ръцете ми, но аз не отстъпвам.
— Изобщо не се цупя! — казвам троснато и усещам колко детински звуча. — Аз също мога да ловувам, Скарлет. Ти си тази, която не бива да броди сама в тъмното.
— Беше просто един фенрис, тръгнал за плячка. Ако те бях изчакала, някой можеше да умре тази нощ. Искаш ли такова нещо да ти тежи на съвестта?
— Трябваше да ми кажеш, че ще ходиш! Как изобщо някога ще ловувам сама, след като ти се втурваш подир всеки вълк, който се мерне в Елисън?
— Съжалявам, Роузи. Наистина.
— Това, че си по-голяма, не означава да се отнасяш с мен като с някакво недоносче! — изкрещявам аз, но на последната дума емоцията ме издава.
Искам гласът ми да е гневен, ала той звучи писклив от обидата и напиращите сълзи. Мразя това — сякаш имам праг на гнева, след който яростта се превръща в болка. При сестра ми не се случва нищо подобно, тя винаги е твърда, непреклонна, идеално дисциплинирана и овладяна. Тя никога не би заплакала — изобщо няма тази способност.
— Само да добавя нещо — обажда се мъжки глас. Шофьорската врата на стария шевролет се отваря със скърцане и Сайлъс се измъква, лицето му тъне в мрака. — Аз й помогнах. Просто казвам. Ако това ще допринесе да се почувстваш по-добре… тя имаше нужда от помощ. Та един вид… ще й бъде за урок. — В гласа му има закачлива нотка и тя по някакъв начин леко разсейва яда ми.
— Благодаря, Сайлъс — подхвърля Скарлет. — Извади ми нещата изпод седалката, ако обичаш.
Тя минава странично покрай мен и влиза в къщата, при което светлината огрява за миг двора и лицето на Сайлъс, преди вратата да се затвори. Аз присвивам очи, за да го видя още веднъж — помня го някак различен. Какво се е променило? Очертанията на челюстта му или дължината на косата, а може би нещо в очите — винаги ли са били с този океански оттенък на сивото? Не мога да назова кое точно е различното в лицето му, в тялото му, в него.
На горния етаж вратата на спалнята на Скарлет се затръшва, та прекъсва мислите ми. Аз извъртам очи и се обръщам, за да се прибера вътре. Острите ръбове на чакъла се усещат много по-болезнено сега, когато адреналинът ми е спаднал.
— Скарлет май си е все същата — казва Сайлъс зад гърба ми. Аз кимам и после стискам зъби, когато много остро камъче се забива в петата ми. — Имаш ли нужда от помощ, Роузи?