Той обръща лице към мен и отново е с дядовския вид.
— Скарлет. Малката Скарлет Марч. Как са раните ти, заздравяват ли?
— Фенрисът, чичо Чарли! — сопвам се настойчиво аз. Якият санитар се изправя и ме поглежда с интерес. — Сайлъс знае ли, че е Потенциален?
— Ти откъде знаеш за Сайлъс… — лицето на стареца пребледнява като платно.
— Знае ли? — почти изкрещявам аз.
— Не, не, не знае. Никой, освен нас със Силия… О, Скарлет. Виж какво ти причинихме. А Леони! Милата Леони, тя тежи на съвестта ни. Закъсняхме само с ден; останахме в Елисън един ден повече, докато отмине бурята. Леони, моята приятелка… — старият Рейнолдс заравя лице в дланите си и плаче със сухи старчески хлипания, които приличат повече на давене за въздух, отколкото на ридания.
— Някакъв проблем ли има, госпожице? — пита санитарят, който се приближава с широка и силна крачка.
— Не, не — отвръщам, скачам и се отдръпвам от стария Рейнолдс. — Но вече ще тръгвам. — Трябва да предупредя Сайлъс; трябва да кажа на Роузи.
Обръщам се и побягвам от болницата, вятърът пищи в ушите ми, а сърцето ми препуска в гърдите.
Глава 22
Роузи
— Май не се получава, а? — казва Сайлъс и стиска ръката ми, с което ме изтръгва от унесеното състояние, в което бях изпаднала.
— Кое, между нас ли? — питам бързо със свито от притеснение сърце.
Той се усмихва нежно и прокарва длан по ръката ми.
— Не. Ловуването без нея.
Аз кимам. Стоим пред клуб „Мансардата“ вече от часове, чакаме, наблюдаваме. Но не сме забелязали нито един фенрис. Нито пък сме видели Скарлет. Без нея ни липсва импулс, желание да ловуваме. Честно казано, бездруго не съм тръгнала да търся фенриси, а с надеждата, че все някъде ще се натъкнем на сестра ми. Не спирам да мисля как ще я хванем да дебне край някой клуб и ще мога да я прегърна и да я помоля да не ми се сърди. Тя, разбира се, ще ме послуша, всички заедно ще се приберем, ще си поръчаме гун бао пиле по китайски и със Сайлъс… ще приключим?
Той ме притегля към себе си и ме целува по челото, по носа, по устните, толкова нежно, че въпреки всичките си тревоги сякаш ще се разтопя. Полагам глава в извивката на шията му. Не мога да допусна това да приключи, не и когато го чувствам толкова… правилно. Не мога повече да бъда само ловец и нищо друго. Вече не.
— Може пък да е за хубаво, че не срещнахме вълци днес — казва Сайлъс и скача от зида, върху който сме седнали. Аз скачам след него. — Сега, когато Стрелите вече ни познават и тъй нататък.
— Това няма значение. Фенрисите действат бързо. Ако щяха да ни залагат капан, досега да са го направили — отвръщам, двамата сплитаме пръсти и крачим обратно към апартамента.
— Звучиш точно като сестра си — вдига вежди Сайлъс.
Усмихвам се. Това донякъде е успокоително.
Докато се качваме по стълбите, наркоманът от долния етаж не пропуска да отвори вратата и да ни изгледа кръвнишки. Забелязала съм, че който и от нас да държи ключа, винаги изчакваме секунда, преди да отворим вратата, сякаш за да дадем възможност на Скарлет да се материализира в апартамента. Но и тази вечер единственото същество вътре е Душевадеца, точно както беше на излизане. Сайлъс влиза под душа, а аз се мушвам в леглото си, макар да знам, че в крайна сметка пак ще се присъединя към него на дивана. Вече не мога да спя сама, а неговото дишане, топлото му тяло и уверенията му, че всичко ще е наред, са единствените неща, които ми помагат да се отпусна, да се подготвя за още една сутрин без нея.
Когато се събуждам, Сайлъс е излязъл. Напоследък той се измъква сутрин, за да търси сестра ми, докато още няма навалици из града. Отивам до банята, за да си наплискам лицето. Минава ми през ума да направя нещо за закуска, но от толкова време не съм пазарувала, че в хладилника няма нищо, освен консерва доматен сос. Може би трябва да прескоча до супермаркета… С въздишка си взимам наметката и излизам.
Вървя между рафтовете в магазина като в мъгла и мятам пакети в количката. Хляб, яйца, спагети… В последно време нямам особено настроение за готвене. Прости неща, лесни за приготвяне. Плащам, без да продумам, на касиерката, която ми хвърля доста студен поглед заради моето мълчание. Слага покупките ми в торбичката, като смачква хляба под яйцата, и се повличам към изхода. Няма за къде да бързам. Не ме чакат спешни задачи, със Сайлъс почти сме се отказали да търсим Потенциалния, а и не можем да ловуваме.