По пътя към къщи размахвам разсеяно торбата с покупките, а наметката се плете в краката ми. Минавам за по-пряко през парка — може би Скарлет е била тук? Погледът ми се рее над цветята, засадени в изрядно подредени лехи. Въздъхвам. Скарлет или Сайлъс. Трябва ли да избирам между тях? Или изборът е вече направен? Нагазвам в тревата, за да направя път на група бегачи, които минават по алеята.
— Госпожице! — обажда се зад мен мъжки глас. — Госпожице, по-внимателно.
Аз поглеждам, очевидно се говори на мен. Един от бегачите е спрял до мен, лицето му е полускрито от бейзболна шапка.
— Моля? — питам.
Мъжът пристъпва по-близо и забелязвам лека усмивка на засенченото му лице.
— Бъдете по-внимателна, не стъпвайте встрани от пътеката.
— О, така ли. Съжалявам, не знаех — отвръщам, но в същия момент той вдига ръка да си оправи шапката.
Дъхът ми секва, когато слънцето огрява татуировката му. Стрела.
С корона около нея.
Всичко става за секунди. Със светкавично движение Водача ме улавя за китката толкова здраво, че сякаш костите ми изпукват. Посягам за ножовете си, но ги няма. Как съм могла да ги оставя вкъщи, когато Скарлет толкова пъти ми е казвала да не излизам никъде без тях. Някой грубо ме хваща за другата ръка. Извръщам се и виждам, че и той е от бегачите. Не, тук са всички бегачи. Те ме заобикалят, лицата им започват да се преобразяват в свирепи муцуни, зъбите им ту се издължават, ту връщат отново човешкия си вид, а очите им святкат в охрено. Водача рязко ме дръпва и притиска тялото ми към своето. Аз се гърча, за да се измъкна, да го отблъсна от себе си, да не ме пипа, но е безполезно. Те са много, повече, отколкото съм виждала някога събрани на едно място, и всичките се смеят, вият, лаят… Искам да изкрещя, но нечия полуобрасла с козина ръка запушва устата ми. Водача ме вдига във въздуха и вторачва в мен гладни и злобни очи.
После някой захлупва наметката ми върху главата, усуква я така, че започвам да се задушавам. Усещам как качулката се откъсва и пада, а покупките се разпиляват в тревата. Водача ме мята на рамо, забива нокти в кожата ми. Тичаме — усещам движението и свистенето на вятъра покрай тялото си, но не мога да видя нищо, освен кървавочервения плат, обгърнал лицето ми. Мъча се да се отскубна от хватката на Водача, но той е силен — Господи, колко е силен, — едва успявам да помръдна.
Изпищявам отново, обаче гласът ми се губи в скоростта, с която се движим. Чувам лая и тракането с челюсти на останалите вълци. Сигурна съм, че са се трансформирали, защото от време на време усещам зъбите им, които забиват по тялото или по краката ми, но не силно, за да ме наранят, а само колкото да пробият кожата ми. Обаче болката от ухапванията е остра и пареща и аз ръмжа безсилно, като чувам радостните им стръвни възгласи. Дишането на Водача е гърлено, почти като в сексуална възбуда, а нашият бяг продължава сякаш безкрайно. Идва ми да се разплача в тази задушаваща наметка, но не си го позволявам. Аз съм ловец. О, нека отново да бъда ловец.
Забавяме крачка. Вслушвам се напрегнато, мъча се да доловя някакъв знак за местонахождението ни. Намираме се на тихо място, откъснато от грохота на градския шум. Глутницата се е задъхала, чувам пукащия звук, с който няколко от фенрисите възвръщат човешкия си вид. Станало е по-тъмно, платът, в който съм загърната, сега изглежда почти черен. Започвам да се дърпам отново, а Водача се изсмива и ме притиска толкова силно, че сякаш ще се пръсна от задушаване и клаустрофобична паника.
Когато вече съм сигурна, че ако стисне още малко, ребрата ми ще се строшат, той ме пуска. Падам на земята, лактите ми се удрят в грубия циментов под, а дробовете ми изкарват въздуха, но успявам да се надигна на колене и дръпвам наметката от лицето си.
Няма особена разлика. Наоколо е чернилка. Пълен мрак.
Около мен се чува тежко дишане. Носи се воня на гниещи отпадъци и прокиснало мляко. В лицето, ръцете, краката ми се отърква козина, оставя по кожата ми мазна и лепкава следа. Постепенно очите ми привикват с тъмнината и установявам, че съм сред море от жълти очи.
Тук има стотици вълци. Някои са се трансформирали, други не, но всички се взират в мен жадно, свирепо. Водача стои точно пред мен, толкова близо, че май ще повърна от миризмата му, и ми се хили с най-похотливата гримаса, която някога съм виждала.