— Здравей, миличка. Бях се притеснил, че няма да се видим повече — съска той.
Останалите фенриси се смеят, безумен хор от вой и кикот. Оглеждам се бързо наоколо, търся отчаяно изход, който да не изисква минаване през вълчата глутница. Намираме се в нещо като тунел на метрото — на няколко метра от мен са релсите, но графитите по стените и разхвърлените одеяла ми подсказват, че отдавна не се използва.
Един фенрис се втурва към мен откъм края на множеството. Напрягам се, готова да го ударя, очаквам, че сега цялата глутница ще ме нападне. Колко дълго бих могла да издържа срещу всички? Минута? Трийсет секунди? Той скача и виждам само силните му закривени нокти, насочени към лицето ми.
Но звярът отхвърча встрани, ударен силно от Водача. Той се премята и се хързулва по пода, превръща се отново в човек и стене от болка. Хълбокът му кърви, раната е черна и мокра.
— Не още. Да не сте посмели — изръмжава Водача. Той се навежда и ме дръпва за ръката, изправя ме с толкова рязко движение, че рамото ми сякаш изскача от ставата. После ме завлича до жълта метална врата, изцапана с тъмни пръски. Кръв? Човешка кръв? Той дръпва вратата и я отваря. — Никой да не я докосва. Никой да не отключва вратата. Ясно ли е? Мъртва не ни върши работа, има време за това.
Думите му са мрачни, заплашителни. Глутницата се размърдва с утвърдително ръмжене.
Водача ме тласва с ръка и ме запраща в тъмната стая. Блъсвам се в нещо метално и се свличам на пода, болката от удара сякаш разцепва главата ми. Водача пристъпва след мен и протяга ръка, пръстите му се преобразяват в остри криви нокти. Владее се невероятно. Посяга към лицето ми, но аз не съм в състояние да изкрещя. Главата ми се пръска от болка, скована съм от страх и не мога дори да помръдна. От ловеца в мен няма и помен. Той ме хваща за косата и замахва, с нокът разсича кичурите.
После излиза с тежки стъпки, тръшва вратата и я заключва.
Глава 23
Скарлет
По-бързо, по-бързо, трябва да тичам по-бързо. Залитам, докато взема завоите, краката ми тежат като олово. Едва успявам да мисля за посоката. Трябваше да взема метрото, но изобщо не ми мина през ума в обзелата ме сляпа паника. Може вече да съм закъсняла. Според думите на фенриса не им оставаше много време да го преобразят, а оттогава минаха дни. Ами ако губи душата си сега, точно в този момент? Потенциалния е бил под носа ми, през цялото време пред очите ми! Потенциалния. Сайлъс. Потенциалния е мой приятел.
Или е бил мой приятел. Може вече да не е — след случилото се между него и Роузи. Не знам какви сме сега, но нещо ме тласка напред. Гърдите ме болят, би трябвало да се спра, аз сякаш дишам огън, а не кислород. Най-сетне започват да се появяват познати улици. Потта се стича в окото ми на всеки няколко крачки и ме заслепява, а мократа риза е залепнала за тялото ми. Вече съм близо, остава само още една пряка. Господи, а той дори не знае. Няма представа, че може да стане чудовище.
Пробивам си път през скупчените дрипльовци на ъгъла, влизам във входа и тичам нагоре по стълбите, крещя името на Сайлъс с малкото сила, останала в дробовете ми. Няколко врати се отварят и от тях надничат навъсени хора, но аз не им обръщам внимание. Нямам ключ от жилището. Моля те, бъди тук. Вземам последните няколко стъпала и блъсвам с рамо вратата. За късмет тя поддава с лекота, отваря се и се удря с трясък в стената отзад.
— Сайлъс! — провиквам се в апартамента.
Никакъв отговор. Втурвам се вътре, поемам си на пресекулки въздух в отчаян опит да възстановя дишането си, а паниката ми нараства. Няма го, отвели са го. А Роузи? Къде е Роузи…
— Лет?
Обръщам се и виждам Сайлъс отвън на площадката. Той забелязва разбитата врата и обръща въпросителен поглед към мен.
— Добре ли си? Боже, къде ли не те търсихме…
— Покажи ми китките си — нареждам му аз.
Посягам към брадвичката си, а сърцето ми се сковава от страх.
— Но защо…
— Покажи ги веднага! — крясвам.
Той се поколебава, после обръща двете си ръце. На китките му няма нищо. Аз кимам и придърпвам лицето му към себе си, взирам се в очите му. Те са сиво-сини, нито помен от жълто. Въздъхвам с облекчение. Не се е променил. Засега.
— Лет, плашиш ме — казва предпазливо Сайлъс. — Какво става?
Аз прекосявам бавно стаята и сядам безсилно на масата, подпирам челото си с длани. Сайлъс се приближава до мен и слага ръка на рамото ми.
— Лет? — казва тихо.
— Ти си бил — вдигам глава към него, едва дишам. — През цялото време си бил ти, Сайлъс.
— Какво съм бил? — пита той.