— Потенциалния. Ти си Потенциалния.
Сайлъс не помръдва, дори не мигва. Аз преглъщам и кимам да потвърдя думите си.
— Не е възможно — казва той. — Имам петима братя и три сестри. Аз съм деветото дете.
— Не. Днес говорих с баща ти — поклащам горчиво глава, припомняйки си окаяното състояние на стария Рейнолдс. — Той ме взе за твоята майка и ми разказа всякакви неща. Каза ми за… чичо ти Джейкъб. Той не ти е чичо, а е първият син на баща ти. Двамата със Силия не са имали брак, когато се е родил, затова са го дали на баба ти и дядо ти да го отгледат. Така че ти си десетото дете и седмият им син.
— Но тогава аз… Не, Лет, трябва да имаш някаква грешка. — Гласът му трепери, а лицето му е добило бледозеленикавия оттенък на цветовете на магнолията.
— Сайлъс, чуй ме — казвам меко. — Няма съмнение, че си ти. Миналия месец навърши двайсет и една. Седмият син на седмия син си. Ти си Потенциалния. — Хващам ръката му, понеже не знам какво друго да направя.
Какво да му кажа, за да го успокоя?
Когато накрая проговаря, гласът му е далечен, сякаш не говори на мен.
— Те не са ми казали нищо. Защо не са ми казали?
— Мисля, че не са искали да те тревожат. Затова са се стараели да те отвеждат някъде на всеки твой седми рожден ден.
— Да, плажът. Но тогава… О, боже — поглежда ме в очите, после се взира в белезите ми един по един. — Лет, това означава, че аз съм бил причината да дойдат в Елисън. Аз съм причината ти да…
— Да — прошепвам в отговор. — Трябвало е да напуснеш града в същия ден, когато дойде вълкът. Баща ти е знаел, че ако се движиш, вълците няма да успеят да те усетят и да те проследят. Те дори не са знаели как изглеждаш, защото никога по-рано не са те виждали. До онази вечер пред залата за боулинг. Тогава допуснахме да те видят, да разберат кой си и да се измъкнат живи.
Сайлъс ме хваща с другата ръка и лицето му изведнъж става умолително като на уплашено малко момче.
— Лет, какво да правя сега? — пита той. — Ако те… ако дойдат за мен, ще дойдат и при всички онези, които обичам, при Роузи, при теб… — млъква и вероятно осъзнава с известно облекчение, че останалите му роднини са извън опасност — поне докато продължават да не му говорят.
Сайлъс се отпуска на стола до мен. Сега си давам сметка колко лесно ми се е струвало да използваме Потенциалния като стръв, преди да разбера, че това е той. Изглеждаше ми лесно да привличаме фенрисите и да ги убиваме… да си призная, донякъде и сега си го мисля. Но и се питам колко ще е тънка за него границата между това да примамва зверовете и да се превърне в един от тях. Той никога по-рано не е играл такава роля, за разлика от Роузи и мен…
Въздишам. Да въртиш дупе и да мяташ коси не е същото като да рискуваш душата си.
— Ще измислим нещо, Сайлъс. Къде е сестра ми?
— Аз… о, боже, ако се преобразя, аз ще я желая. Ще искам да я… — той отпуска глава на рамото ми, диша тежко и учестено, сякаш ще припадне.
Аз го галя по косата, както галя Роузи — по начина, който според нейните думи я успокоява.
— Сайлъс, къде е тя? — питам отново, повдигам главата му.
Той примигва и като че ли си възвръща донякъде здравия разум.
— Сигурно е излязла да те търси. Може да е до супермаркета.
За част от секундата ми идва да му се разкрещя. Как може да не знае къде е Роузи? Не му ли минава през ума, че тя се нуждае от защита? Но някак потискам импулса.
— Да вървим — казва той. — Трябва да я намерим, да се заключим тук вътре и да съставим план…
— Ти няма да ходиш никъде, Сайлъс — прекъсвам го твърдо. — Едно-единствено ухапване, само толкова ти трябва.
— Не — отвръща той, тръсва глава и скача. — Трябва да вървя. Не мога да я оставя ей така…
— Ако успеем да изчакаме още малко, вече няма да си им нужен. Лунната фаза приключва утре. Бихме могли дори да ги подмамим извън града — просто ще се качим в колата и ще караме, докато времето ти като Потенциален изтече…
— Аз я обичам! — крясва той и стоварва длани върху масата. — Ти знаеш, че я обичам, Лет. И ти е ясно, че не е възможно просто да чакам.
Всъщност не ми е ясно. Не знам какво е да си влюбен. Но не мога да отрека огъня в очите на Сайлъс, решително издадената му челюст и факта, че няма как да го удържа да не тръгне да я търси.
— Добре тогава — кимвам. — Но си вземи оръжията.
Сайлъс се обръща, грабва от кухненския плот ножовете и брадвата си и ги препасва. Притваряме що-годе разбитата врата и излизаме. Докато тичаме към супермаркета, постоянно се озъртам наоколо. Едно-единствено ухапване. Само толкова е нужно. Един фенрис, който да му се нахвърли, да гризне леко Сайлъс и да открадне душата му. Неволно потрепервам.