— Няма я тук — казва той още щом нахълтваме в магазина.
Притичваме покрай рафтовете, но виждаме само неколцина скучаещи клиенти.
— Къде може да е? — питам обезпокоено, когато излизаме навън през плъзгащите се врати.
— Нямам представа — отвръща той и разрошва нервно косата си.
Някакъв минувач в костюм се отърква в него. И двамата отскачаме назад, аз само дето не изваждам брадвичката. Но не, той е обикновен човек, тръгнал по работа. Споглеждаме се неловко.
— Мисли, Сайлъс. Възможно ли е да е отишла пак на онова място, където ходеше на уроци? — за миг ме жегва мисълта, че Сайлъс знае повече за навиците на Роузи, отколкото аз. Той поклаща глава. — Или в библиотеката? А може би е най-добре да се върнем вкъщи и да чакаме, докато…
— Не. Не мога да седя и да чакам… Трябва да я намерим. — Сайлъс престъпва неспокойно, лицето му лъщи изпотено на обедното слънце.
— Да вървим тогава — казвам аз. — Да проверим в парка. Може да е отишла да ловува.
— Да. Сигурно е там — отвръща той с пресилена увереност.
Двамата вървим мълчаливо по централната алея на парка Пиедмонт. Няма нищо, нито следа от нея; усещам как с всяка крачка самообладанието ме напуска. Тя е добре. Тревожиш се излишно. Тя е добре. Стигаме до заобиколения с цветя фонтан насред парка.
— Това не е ли…
Сайлъс не довършва. Той сочи с ръка, очите му ще изхвръкнат, челюстта му е като скована. По пътеката са разпилени хранителни продукти. От скъсана пазарска торбичка се стичат жълтъци, бутилка с мляко прокисва на слънцето. Затичваме се натам.
— Скарлет… — проговаря той с накъсан глас.
После кляка и прокарва длан над разпилените опаковки, сякаш се притеснява да не наруши спокойствието им.
— Не — казвам рязко аз. — Не… Аз трябваше да я пазя… — въртя око наоколо, търсейки отчаяно някакъв знак, че сестра ми е добре.
Всеки момент ще я видим да тича по алеята към нас.
— Лет — казва тихо Сайлъс с глас на човек, претърпял поражение.
Той отива до фонтана и вдига нещо от бордюра около водната площ. Взима го и бавно се връща при мен. Когато отваря шепа, изведнъж ми се свива сърцето.
Това е кичур от косата на сестра ми, вързан с ивица от червената й наметка. Под плата е втъкната красиво изписана бележка. Сайлъс я изважда и я разгъва. Надписът гласи:
„11 часа утре вечер, станция Сътън. Нея срещу теб.“
Глава 24
Роузи
Примамка.
Отново съм примамка. И преди ми се е случвало, разбира се, обаче този път е съвсем различно. Те имат нужда от мен, но за какво? Може би, за да примамят Скарлет, да й отмъстят, задето е погубила толкова много от техните? Във всеки случай смятат да ме убият. „Мъртва не ни върши работа, има време за това“ — отекват в съзнанието ми думите на Водача. Значи няма да ме убият. Засега.
Потривам ударената си глава и оглеждам своя затвор. Помещението явно представлява някакво съоръжение, но в мрака не мога да различа почти нищо, освен очертанията на огромна машина, които се мержелеят пред мен. През тънките пролуки на вратата се процежда съвсем слаба светлина, ала не е достатъчна, за да видя каквото и да било.
Отвън фенрисите сумтят, ръмжат, викат, бият се помежду си. През първия час не помръдвам от страх, че ако ме усетят, ще ме нападнат въпреки заповедта на Водача. Но накрая мускулите ми започват да се схващат и запълзявам около машината, опипвам я с ръце и се мъча да отгатна предназначението й.
Почти сигурна съм, че както се прокрадвам на четири крака, мачкам с ръце изпражнения на плъхове, но предпочитам да не мисля за това. Машината е масивна, заварена за пода, направена е от гладък студен метал — стомана, ако се съди по бледите отражения на идващата от вратата светлинка. Отстрани има вратичка, нещо като табло с предпазители. Не я отварям от страх да не вдигна шум; кой знае колко им трябва, та да решат, че мъртвата стръв е също толкова добра, колкото и живата. Струва ми се, че съоръжението е нещо като генератор. Усеща се тежък мирис на гориво и смазка.
Едната стена е преградена с рафтове, повечето празни. Единствените предмети, останали по тях, са няколко кутийки от тютюн за дъвчене, две бутилки с почистващ препарат, стари парцали, няколко гвоздея, парчета гумен маркуч, три бояджийски четки и една запалка. Когато я щраквам, виждам на светлината на пламъка също кофа и бърсалка за под с дълга дръжка. Виждам, че газта на запалката почти свършва, и я угасявам, за да я пестя.
По стените няма никакви прозорци, решетки или вентилационни отвори. Единственият изход е през вратата, зад която дебне най-мощната глутница фенриси, която съм виждала.