Свивам колене до гърдите си, подпирам чело върху ръцете си и си мисля за Сайлъс. Какво ли прави той? Къде ли мисли, че съм отишла? Може би е решил, че просто съм го зарязала и съм тръгнала да търся Скарлет? Надявам се, че не, защото не бих могла да го направя. Вдишвам бавно и се опитвам да си представя, че съм с него, че ръцете му ме прегръщат, че мога да усетя как дъхът му гали шията ми, а леко наболата му брада ме гъделичка по бузата. Но е трудно да си представя каквото и да било в тази воняща дупка и очите ми започват да парят. Така и нямах възможност дори да му кажа, че го обичам…
Не. Мисли, Роузи, мисли. Скарлет нямаше да плаче на твое място, а щеше да намери изход. Спри да мислиш за Сайлъс, за оригами и за отбиването ви в закусвални. Мисли как да избягаш. Затварям отново очи, но вместо да търся блян, който да ме отнесе надалеч, се съсредоточавам върху една личност. Сестра ми, другата половина от моето сърце. Тя е единственият човек, когото познавам, който може безпогрешно да намери път през заключена врата и гладна глутница от фенриси.
Мисли като Скарлет. Намествам се в нейното съзнание, докато почти започвам да усещам белезите й по кожата си, прилива на енергия, който я обзема по време на лов. Начина, по който се е чувствала, когато фенрисът я нападна. Начина, по който се е чувствала, когато мама ни напусна за последен път. Начина, по който се чувства, когато ловува. Аз съм Скарлет. Аз съм уверена, аз съм способна и няма да чакам да ме спасяват дървосекачи или ловци. Ще избягам.
Концентрирам се върху нейните вкусове, докато закопнявам за пиле гун бао — макар че тук може да играе роля и собственият ми глад, тъй като не съм яла вече не помня откога. Усещането по изгрев-слънце, за което ми е разказвала, когато къщата е обляна в синя светлина, потънала в спокойствие и тишина. Философията… тук ми е малко по-трудно, тъй като никога не съм я харесвала колкото нея. По-точно имаше една история, която тя ми разказваше всеки път, когато поставях под съмнение лова, историята на Ома Марч за децата в пещерата, които излезли и видели слънцето. Как светлината отначало ги заслепила, но после те се научили да я приемат, защото разбрали, че тя е истината. Точно както ние със Скарлет трябваше да възприемем съществуването на фенрисите, когато разбрахме, че са истински, а не сенки по пещерните стени.
Скарлет обичаше тази приказка и твърдеше, че останалият свят живее в пещера и възприема сенките като истина. Само хората, които знаят за фенрисите, са в състояние да видят нещата такива, каквито са. А има и такива като г-н Кълър, които виждат светлината, но предпочитат да вярват в сенките, да вярват, че синовете им са просто умопомрачени, а не чудовища. Самата аз, честно казано, не помня някога да не съм знаела за фенрисите. Скарлет помни времето отпреди нападението, но за мен то се губи в мъгла, спомените ми са по-скоро плод на нейните носталгични разкази, отколкото на моята действителна памет.
А може би съм нейната противоположност. Може би вълците са моите сенки, а искам да повярвам, че те са част от мен, център на моето съществуване, както е за Скарлет. Но сега, когато вече съм видяла своята светлина и знам какво означава да си нормално момиче, какво е усещането да си целувана, да си обичана — как бих могла да се върна обратно при сенките?
Отварям очи и се сепвам. Разбира се. Планът започва постепенно да се оформя в съзнанието ми, по-скоро е като лек прилив, отколкото като заливаща ме вълна. Аз съм уверена, аз съм способна и няма да чакам да ме спасяват дървосекачи или ловци. Ще избягам.
Глава 27
Скарлет
— Всичко е заради мен — казва по-скоро на себе си Сайлъс, разчупвайки тишината, която виси като примка над главите ни.
Не му отговарям, защото мисля, че бих потвърдила. Вече е сутрин и църковните камбани отбелязват девет часа. Не сме лягали цялата нощ.
Няма какво особено да си кажем, нито какво да планираме. Просто трябва да изчакаме, а времето ни се струва безкрайно. Тялото ми сякаш се разкъсва, теглено в две различни посоки. Едната ми половина, на ловеца, настоява да чакам, докато настъпи точният момент да ударя. Другата половина, която е и половината от сърцето на Роузи, ме зове веднага да изляза да я търся, да атакувам чудовищата, които ще ми се изпречат, за да я спася. Къде е тя сега? Дали й е студено? По някаква причина съм страшно притеснена, че може да й е студено. Надявам се, че има как да се стопли.
— Обещай ми нещо, Скарлет — проговаря бавно Сайлъс.
Той е седнал на дивана, а аз съм се облегнала на стената в отсрещния край на стаята и клатя крак, за да може Душевадеца да гони връзките на обувката ми.