— Какво?
— Ако те… ако фенрисите ме хванат… не искам да загубя душата си, не искам да се превърна в чудовище. Каквото и да стане с Роузи, ако ме хванат… — поглежда надолу и после отново към мен, преглъща мъчително.
Аз присвивам око.
— Молиш ме да те убия ли, Сайлъс?
Той кима лекичко.
— И също така… ще кажеш ли на братята и сестрите ми? Кажи им: съжалявам, че съм получил къщата, и съжалявам, че не можах да се видя с тях. — Той отмества поглед.
— А баща ти? — питам тихо.
— Не — поклаща глава Сайлъс. — На него не му казвай. Нека ме забрави. И когато… ако трябва да го направиш, нека е бързо…
Поемам си дъх. Дали бих могла?
— Разбира се, Сайлъс. Обещавам.
— Добре — казва той. — Добре. — После се обляга на дивана с вид на болен човек, който едва се движи. Известно време оставаме мълчаливи. Стомахът ми курка, но не искам да се храня. Как бих могла да хапна каквото и да е, докато сестра ми е заложник? — Мислиш ли, че й е студено? — пита полугласно Сайлъс, скръстил ръце на гърдите си.
Стрелвам го с поглед.
— Какво?
— Нищо, просто… мислех си: дали не й е студено.
Кимвам с въздишка.
— Да. И аз.
Глава 28
Роузи
Време е за действие.
Денят най-сетне угасва. Тънките ивички светлина около вратата помръкват и фенрисите започват да се пробуждат. Те се давят, боричкат се и се джафкат, чувам потракване на нокти и гърлено ръмжене. Неколцина идват да драскат по вратата ми, но останалите ги озаптяват и те се махат. Без да им обръщам внимание, пропълзявам до генератора насред стаята и започвам да го опипвам с ръце, докато не откривам някакъв метален капак. Подпъхвам пръсти под края му и дърпам.
Не се случва нищо, освен че пръстите ми се разкървавяват от острите ръбове. Стисвам зъби и дърпам с всичка сила отново. Капакът помръдва и люспи ръжда се пръсват по земята и в очите ми. Стисвам клепачи, боря се с желанието да измъкна пръстите си от пролуката. Бавно продължавам да дърпам капака, разядените от ръждата панти най-сетне се откъртват и тежкият капак остава в ръцете ми. Слагам го долу върху циментовия под и мигам да си почистя очите от прахоляка и ръждата. Острият мирис на бензин изпълва ноздрите ми.
Отивам да тършувам по мръсните рафтове отзад, опипвам старите бутилки и парцали, докато накрая попадам на парчето маркуч. Обръщам се пак към генератора и изследвам отвора с ръка. Кабели, жици — не виждам нищо, но се надявам, че пръстите ми ще познаят онова, което търсят, когато го открият. Най-сетне под дебел сноп кабели напипвам метална капачка. Тя се отвърта доста лесно, махам я и отварям горивния резервоар под нея. Ослушвам се тревожно. Положително ще усетят миризмата на бензин.
С една ръка дръпвам кабелите настрана, а с другата набутвам края на маркуча в резервоара. Колко ли гориво е останало? Маркучът бързо цопва в течността, което е добре. Хвърлям поглед към вратата, захапвам другия край на маркуча и всмуквам.
Почти моментално се отдръпвам, плюя и кашлям от бензиновите пари, но явно съм успяла. Маркучът се извива като змия в ръцете ми и на пода с тихо плискане започва да се лее бензин. Бързо го насочвам към цепката под вратата и гледам как струята изтича навън. После подпирам маркуча с едното шише от почистващ препарат и прекрачвам от другата му страна. Откъсвам ивица плат от долния край на ризата си. Отвън се чува как вълците започват да душат около реката от гориво. Един от тях драска по вратата и вие с получовешки-полуживотински глас.
Джон и Мери били родени в пещерата и живеели там през целия си живот. Те винаги оставали чак в дъното на пещерата в почти пълен мрак, защото, щом пробвали да излязат, винаги виждали грамадни черни чудовища по стените. Джон и Мери не знаели, че чудовищата всъщност били сенки.
Увивам ивицата плат около челото си и дръпвам единия й край над дясното си око. Не е толкова ефикасно като превръзката на сестра ми, но ще свърши работа. Пристягам плата силно, така че напълно да закрие окото ми. Вълците се тълпят пред вратата с неспокойно сумтене и ръмжене, над което току отеква пронизителен вой. Чувам как неколцина от тях с пукот се преобразяват в човешки вид и започват да викат Водача.
Един ден баба им дошла в пещерата. Тя хванала Джон и Мери за ръцете, завела ги при чудовищата и им обяснила, че те са просто сенки.
Гласът, с който Ома Марч ни разказва приказката, звучи ясно и отчетливо в главата ми, споменът за аромата на чисто пране от завивките ни е по-силен от мириса на бензина, който продължава да се лее от резервоара.