— Миличка, ако ме принудиш да отворя тази врата, не мога да ти гарантирам, че ще успея да удържа момчетата си — чувам отвън подигравателния глас на Водача.
Няма значение, ще докарам плана си докрай, независимо дали ще отвори вратата, или не. Вярно, ако не я отвори, ще умра, но в крайна сметка… и иначе ме очаква същото. Пипам по рафтовете и намирам запалката. Вече съм запомнила местата на предметите и се ориентирам в тъмното. И сега…
Щраквам запалката. След толкова часове мрак ми се струва, че малкото пламъче озарява помещението с потоци от светлина. Вълците драскат по вратата, острите им нокти стържат по гладкия метал. Струята от маркуча най-сетне започва да отслабва, а аз стоя неподвижно, вторачена в огънчето с незакритото си око.
Отвън продължават да се носят заплахите на Водача, воят на вълците, безумният смях на другите, които са в човешкия си вид, пукането на гръбнаците на преобразяващите се в момента. Те искат да влязат, разпалват се взаимно от желанието си за мен, съчетано с любопитство какво правя, та лея в тунела бензин. Водача дава команда на останалите с ниско гърлено ръмжене. Аз гледам пламъчето и виждам в него образи: Скарлет и аз като малки момичета с оцветени от близалките езици; как я посещавам в болницата след нападението; първия път, когато държах боксовия й чувал, след като започна да тренира за лова; деня, в който за пръв път ловувах с нея и Сайлъс; мига, когато разбрах, че го обичам; деня, когато с него се целувахме в бурята…
Времето се движи като в забавен кадър. Чувам как Водача отключва вратата. Тя се отваря, но аз ги виждам само за част от секундата. Стотици са вторачили в мен гладни кървясали очи, а лигите им се стичат по циментовия под.
След това — каза Ома Марч — баба им ги завела отвън, на ярката слънчева светлина.
Вълците се нахвърлят. Аз се навеждам и поднасям огънчето на запалката към потока от бензин. Той се възпламенява подобно на експлозия, която се втурва навън през вратата, пламъците изригват високо, осветяват старите графити с повече светлина, отколкото тунелът някога е виждал. Огънят опарва ръката ми. Пускам запалката и се изстрелвам напред като олимпийски спринтьор от стартовата линия.
От нея очите ги заболели и започнали да парят, защото от толкова време живеели в пещерата и никога по-рано не били виждали слънцето.
Вълците вдигат лапи към очите си, заслепени от внезапния блясък на пламъците. Моето незакрито око вече е привикнало от взирането в запалката и аз бягам сред огнените езици, които облизват наметката и краката ми, усещам как кожата ми става на мехури, докато се шмугвам покрай зверовете, които щракат с челюсти, пробват да ме захапят със стиснати очи. Това е бягане с препятствия през море от огън и зъби. Водача крещи заповеди и вълците се мъчат да ги изпълняват, но се лутат слепешката и падат в пламъците. Накрая не остава нищо, освен писъците и воя в ушите ми, неспирен ужасен агонизиращ вой.
Продължавай напред, не се спирай. Пред себе си виждам стълби, но вълците край изхода не са така дезориентирани, очите им вече са привикнали. Втурвам се нагоре тичешком, с пламнали от усилието и от огъня крака, а те ми се нахвърлят с озъбени муцуни, бесни от глад и ярост. Прескачам първия и се стоварвам с двата крака върху челюстта на друг зад него, избягвайки зъбатата му паст. Един май успява все пак да ме захапе, но съвсем леко. Тичай, не спирай.
Отминавам последните вълци и полъхът на нощния въздух ме обгръща, охлажда кожата ми и многобройните изгаряния. Хващам самоцелната превръзка и я дръпвам върху другата половина на лицето си, отварям окото, което досега бе обгърнато в мрак, и закривам другото, което току-що ме преведе през огнения ад. Не се препъвам, дори не примигвам от рязката промяна — мога да виждам чудесно. Засилвам бяга си, усещам под краката си паветата на някаква пуста улица. Поглеждам през рамо и виждам как няколко вълка се измъкват от бълващия пушек тунел, хвърлени от ослепителната светлина в непрогледния мрак.
Няма значение в каква посока тичам, просто трябва да изчезна максимално далече от тях, преди да са се съвзели. Техният вой и яростен лай отеква в сградите от двете ми страни, но аз не спирам.
Тичай, Роузи. Само ти самата можеш да се спасиш.
Глава 29
Скарлет
— Готов ли си да го направиш? — питам Сайлъс.
До времето на размяната остава един час. Скоро трябва да тръгваме.