Стъпките му зад мен се ускоряват и преди да успея да отговоря, усещам коравите му ръце на кръста си. Неволно отмятам глава назад върху гърдите му и вдишвам аромата, характерен за цялото му семейство: смесица от мирис на гора, влажни листа и слънчева светлина. Ако баща ти е дърводелец, вероятно си обречен да носиш аромата на дъб във вените си. Успявам да го помириша само веднъж обаче, защото той отваря вратата с крак и ме оставя на прага, след което се дръпва назад. Аз извръщам лице към него с намерението да му благодаря, но и да го смъмря, задето ме носи като малко момиченце.
Вместо това се усмихвам. Той си е все същият — онзи Сайлъс, който замина преди година, момчето, само година по-голямо от сестра ми. Очите му са все така искрящи и изразителни, косата му — с кафеникавочерния оттенък на борова кора, тялото — широкоплещесто и малко прекалено грациозно за чертите му. Все същият, но сякаш върху него е наложен друг, нов образ. На някой по-възрастен и по-силен, който вече не ме гледа така, сякаш съм малката сестричка на Скарлет… някой, от когото чувствам трепет и замайване. Как се е случило това?
Успокой се. Това си е Сайлъс. Донякъде.
— Защо ме гледаш така? — пита деликатно и леко притеснено той.
— Ох… нищо, извинявай — тръсвам глава. Той пъха ръце в джобовете си с познато поклащане. — Нали мина доста време, та затова.
— Да, и още как — съгласява се той. — Поналяла си се, откакто ме няма.
Навъсвам се ядно.
— Не, чакай. Нямах предвид това, а само че си станала по-голяма. Не, и това не звучи по-добре… — Сайлъс прокарва пръсти през косата си и тихо изругава.
— Няма проблем, разбирам — отървавам го от мъките аз и се усмихвам. Това, че го виждам притеснен, стопява донякъде моята скованост. — Искаш ли да хапнеш нещо?
— Сигурна ли си, че двете с Лет нямате нужда от малко време… като между сестри? — боязливо поглежда той нагоре по стълбите.
— Не — отвръщам и се запътвам към кухнята. — Всъщност точно сега въобще не ми се занимава със сестра ми.
— Е, стига. Братята и сестрите са важно нещо.
— Извинявай, забравих — сепвам се аз. — Твоите братя и близначките още ли не ти говорят?
— Лукас вече не се мръщи толкова. Ще се оправим полека-лека. Но… откога си се научила да готвиш? — променя темата той, следва ме навътре и се пльосва върху един от нашите разнородни кухненски столове.
— Всъщност не съм. Просто ми омръзна да ям китайско за вкъщи и измъкнах няколко от старите рецепти на Ома Марч.
— А, да. Бях забравил за неувяхващата любов на Лет към китайската кухня — ухилва се разбиращо Сайлъс. — Много ли е напрегната напоследък? Обикновено това е мерило за стреса й — когато стане наистина зле, непретенциозната китайска храна й действа успокояващо.
— Заминаването ти не й понесе много добре — отговарям студено. Аз също усещах липсата му, но не колкото Скарлет. Дали и на него му е липсвала така тя, неговата партньорка? И дали изобщо искам да знам? Лицето на Сайлъс поруменява от чувство за вина и бързам да продължа: — А иначе готвенето ми допада. Поне едно занимание, което да не е изцяло свързано с лова. — Млъквам, боя се да не съм казала твърде много, но за моя изненада Сайлъс махва небрежно с ръка.
— Напълно те разбирам. И аз прекарах цяла година, зает с неща, които нямат нищо общо с лова. Понякога човек има нужда от разнообразие.
— Да, кажи го на сестра ми — извъртам гневно очи към тавана. — Иска от мен да бъда ловец, но не ми дава да ловувам сама. Просто няма угаждане.
— Не знаех, че ловът е започнал толкова да те влече — отбелязва Сайлъс, в гласа му звучи истинско учудване.
— Не че ме влече чак дотам — давам заден ход, — но нали разбираш, след като прекарвам толкова часове в тренировки всеки ден, можеше вече да ме пуска и сама. Ако ще живея живот на ловец, бих искала да започна… нали разбираш, да ловувам.
— Ъхъ — отвръща Сайлъс, макар да съм сигурна, че не е разбрал нищо от моето бръщолевене. — Виж, не че я подкрепям да краде плячката ти, но признавам, че като си представя малката Роузи Марч да броди сама навън и да убива вълци, и на мен ми се иска да те предпазя. — Той прави пауза, подбира внимателно думите си. — Макар и вече да не си точно малката Роузи Марч.
Аз търся погледа му, опитвам се да вникна в смисъла на казаното, на промяната в тона му. Но тъкмо когато събирам кураж и понечвам да отворя уста, над главите ни забучават тръбите от душа на горния етаж. Обръщам се обратно към печката, излязла от транса си. Пак прекалено много анализирам нещата както винаги.
— Та какво готвиш? — пита той, вече с обичайния си глас.