— Да изгубя Роузи, а може би и душата си? — той поклаща глава и успява да изобрази крива усмивка. — Не съм съвсем сигурен.
— Не, наистина — казвам сериозно.
Сайлъс се изправя.
— Готов съм.
Той препасва ножовете на кръста си и взима брадвата. Аз заточвам острието на моята, загръщам се с наметката и за всеки случай взимам колана с ножовете на Роузи. Някой от трима ни сигурно ще има нужда от два допълнителни ножа тази вечер. Надявам се това да е Роузи.
Тя трябва да се измъкне жива. Сестра ми е моята главна задача. Ще се бия за Сайлъс, ще направя всичко, за да го спася, но ако се наложи, ще взема сестра си и ще избягам. Длъжна съм да я опазя. Не го казвам на Сайлъс, но съм сигурна, че той го знае и че би се съгласил с мен. Между партньорите някои неща са ясни без думи. И все пак с някаква злоба в мен продължавам да съм му бясна. Ако той не я обичаше, вълците нямаше да я отвлекат. Ако тя не беше влюбена, може би щеше да се съсредоточи как да им се противопостави, вместо да бленува по Сайлъс.
Ако Роузи беше като мен, сега щеше да е в безопасност.
Ако беше обладана от същия дух на отмъщение за смъртта на Ома Марч и за белязано тяло, от същия стремеж да победи вълците на всяка цена, щеше да е в безопасност.
Дали смъртта на Сайлъс би я стимулирала? Ако те й го отнемат, дали ловът би се превърнал в нейна страст, както е за мен?
Вероятно. За кратък миг си позволявам да си представя как ловуваме двете заедно без Сайлъс. Сестра ми и аз рамо до рамо, еднакво мотивирани, концентрирани и неумолими. Искрица желание трепва някъде дълбоко в мен.
Тръсвам глава. Съсредоточи се, Скарлет, си казвам и вкусът на вината отмива усещането от гнева. Забрави го. Спасяването на Роузи е единственото, което има значение, не твоят гняв, нито Сайлъс, нито отмъщението срещу глутницата на Стрелата, нито Потенциалния. Само Роузи.
Спускаме се по стълбището, крием, че ръцете и на двама ни треперят от безпокойство и страх. Отварям входната врата, надявам се, че изглеждам по-уверена, отколкото се чувствам, и ние поемаме в нощта.
Глава 30
Роузи
Усещам как дебнат зад мен, как се приближават, макар че когато погледна назад, не ги виждам. Дробовете ми са пълни с пушек, но адреналинът продължава да ме тласка напред. Най-сетне започват да се появяват признаци на живот — няколко скитници и случайна кола с хидропневматично окачване се полюшва демонстративно по улицата. Наистина ли не чуват воя? Не си ли дават сметка, че са в опасност?
Не мога да тичам повече. Усещам как мехурите от изгарянията по краката ми се пукат и от съприкосновението с въздуха мокрите рани парят непоносимо. Краят на наметката ми е опърлен от пламъците и тя едва ми стига до кръста, а гърлото ми е пресъхнало, жадно за глътка вода. Не мога да ги надбягам. Надявам се да изгубят следата ми, минавам през всяка локва по пътя, докато се нося през улици и паркинги, но скоро ще трябва да спра. Воят на вълците сякаш отслабва, ала не съм сигурна дали е от разстоянието, или защото металните небостъргачи помежду ни заглушават звука. В далечината вече забелязвам характерния осмоъгълен купол над нашия апартамент. Да отида там? Сега? А къде другаде?
Скоро стигам до порутените сгради със заковани прозорци и разпознавам гърба на паркинга, където със Сайлъс се целунахме за първи път. Промушвам се през разкривената ограда, без да обръщам внимание на предупредителните знаци, пресичам някакъв заринат с боклуци двор със съборен фонтан и отдавна изсъхнали декоративни храсти. Да, най-сетне. Краката ми забавят темпо, макар че разумът ми диктува да продължа. Самото съзнание, че ми остава само да мина през дупката в телената мрежа, да пресека улицата и ще си бъда у дома, ми подсказва, че вече няма нужда да бързам. Дишай. В безопасност си. Промъквам се запъхтяна между ръждясалите коли, а псето от съседния двор се скъсва от лай.
И тогава ги чувам.
Глава 31
Скарлет
Бих разпознала дори единствен звук от устните на сестра ми сред хилядно множество. И когато отваряме входната врата, разбирам, че онзи съвсем тих стон, който вятърът едва довява до слуха ми, е неин. Давам знак на Сайлъс и двамата се затичваме към пущинака отсреща, сякаш духът на сестра ми ни притегля натам. Взираме се през телената мрежа и високите треви.
Тя е обърната с гръб към нас, остатъците от обгорената й наметка се развяват от вятъра. Краката й, преди бели и гладки, сега са целите в мехури от изгаряния, а челото й е превързано с лента, която пристяга дългата й коса и закрива едното й око.