Тя изглежда като мен.
От гърлото ми се изтръгва възглас, отчасти молитвен, отчасти радостен вик, че ако не друго, сестра ми поне е жива. В гърдите ми се надига гордост и в същото време страх, когато си давам сметка, че тя е успяла да избяга сама, а същевременно вълците сега са по петите й, притискат я към оградата, от другата страна, на която сме ние със Сайлъс. Ръцете й не треперят както друг път, когато е неспокойна, и виждам как диша бавно, концентрира силите си. Само така, Роузи. Но нима съм очаквала друго? Та тя е ловец.
Водача се появява от мрака и пристъпва към нея, очите му са тъмножълти и тлеят като въглени. Останалите вълци — не цялата глутница, но най-малко дузина — са скупчени зад него и рият земята с лапи като състезателни коне, чакащи да се вдигне бариерата. Кучето от съседния двор лае като обезумяло и се хвърля по оградата. Като се изключи неговият лай и тежкото задъхване на зверовете, улицата тъне в злокобна тишина. Дори уличните ъгли пустеят, сякаш дрипльовците са се изпокрили като жители на каубойско градче преди финална схватка.
— Лет? — напрегнато пошепва Сайлъс.
Не ме предупреждава, а ме пита. Той знае, че планът вече зрее в главата ми, разраства се като търкаляща се снежна топка.
— Отново сме тримата — отвръщам тихо, докато броя вълците зад гърба на Водача.
— Ще можем да се справим. И преди сме се били почти с толкова.
— Не бива да те ухапят. Водача е с тях, а той иска теб.
— Знаеш какво да правиш, ако това се случи — казва твърдо Сайлъс.
Очите ни се срещат за момент и той ме хваща за ръката и я стисва. После едновременно изместваме погледи и се промъкваме през отвора в оградата.
Вълците извъртат очи към нас в общо движение, сякаш всички са един организъм. Ние прегазваме през високите треви и заставаме до сестра ми. Тя се усмихва болезнено, разкъсвана между радостта и страха.
— Съжалявам, Скарлет — прошепва. — Те ме нападнаха и ме затвориха, не знаех какво да правя, мислех, че няма да дойдеш, дори ако разбереш, че съм при тях…
Думите й ме пронизват като нож. Тя е другата половина от сърцето ми, а е мислела, че няма да й се притека на помощ? Прехапвам език от страх да не кажа твърде много. Подавам на сестра си колана с ножовете и тя го поема, без да ме погледне. Ръцете на Сайлъс и Роузи се търсят, те преплитат пръсти. Водача изсумтява нетърпеливо, оглежда Сайлъс с алчност, която почти се усеща във въздуха. От вълците се носи такава воня на пушек и бензин, че окото ми се насълзява.
— Отвлекли са те заради Сайлъс, Роузи. Ти беше тяхната примамка за него — казвам многозначително.
— Заради Сайлъс? Но защо… — гласът й секва.
Не й казвам нищо повече, но няма и нужда. Тя разбира смисъла на думите ми. Лицето й пребледнява и за миг сестра ми изглежда така, сякаш ще припадне, но после дръпва ръката на Сайлъс и го притегля към себе си.
— Съжалявам, Роузи — промълвява Сайлъс в косата й. — Не знаех…
— Това е някаква грешка — процежда Роузи през зъби и клати глава. — Трябва да е грешка. — Лицето й е бяло като вар, но погледът й е гневен и тя очаква Сайлъс или аз да потвърдим надеждата й — че е някакво недоразумение, че вълците и тя не желаят един и същ човек.
Сайлъс поклаща глава и очите му се изпълват с болка, любов, жал, толкова силно е желанието му да може да й каже, че не той е Потенциалния. Отваря уста, но не успява да отрони и звук. Мълчанието му говори по-силно от всякакви думи и потвърждава най-големия страх на Роузи. От гърлото на сестра ми се изтръгва болезнен стон, тя вкопчва пръсти в предницата на ризата му, вдига глава и впива жадно устни в неговите така, сякаш поема от него кислорода, който й е нужен, за да живее. Той също я прегръща отчаяно, като че ли двамата са последните оцелели хора на земята.
Заради Сайлъс хванаха Роузи. По негова вина тя едва не загина. Само допреди няколко минути гневът ми срещу него беше толкова силен и непримирим. Обуздаваше го само тайната мисъл, че ако той умре, тя ще живее. Ще бъде отново ловец. Отново ще сме заедно, както преди тя да се влюби в него.
Но докато ги наблюдавам да се целуват, гневът ми се насочва към вълчата глутница пред нас. Как смеят да се опитват да го отнемат от Роузи? Как смеят да се опитват да я превърнат в нещо подобно на мен? Стисвам зъби и отново обръщам поглед към зверовете. Сестра ми го заслужава. Заслужава любов, дори ако аз не мога да я имам. Няма да допусна да я лишат от него.
— Само не им позволявай да го докоснат, Роузи — пошепвам твърдо и думите ми прекъсват целувката им.
Дишам дълбоко, та да не би желанието да унищожа фенрисите да ме разкъса отвътре.