Роузи се отдръпва от него с желязна решимост в очите, явно отложила чувствата за по-късен момент.
— Нека само опитат — казва заканително.
От лявата ми страна се чува бързо изпукване и Водача се преобразява във вълк, огромен дори и за фенрис. Без да обръща внимание на мен и сестра ми, той пристъпва към Сайлъс, облизва с копнеж черните си бърни. Водача, целта на нашето начинание, причината да дойда в този град, е толкова близо.
Всъщност всичко е съвсем просто. Дойдох, за да убия Водача. Така и ще направя.
— Напред — подхвърлям тихо.
Вълците ме чуват и наострят уши, но не успяват да реагират преди нас. Аз се хвърлям пред Сайлъс към Водача.
Той ме отблъсва встрани, сякаш съм парцалена кукла. Падам на земята, вълците вият, вдига се прах. Скачам точно когато Водача се мята върху Сайлъс. Брадвичката ми се омотава за миг в наметката и аз я забивам в хълбока на Водача, както е увита в плата. Ударът разсича тъканта и острието се забива между ребрата му, но той пренебрегва раната, впил маниакално поглед в Сайлъс. Роузи притичва покрай мен и чувам как ножовете й просвистяват във въздуха. Но вълците са прекалено много и сега тя остава без оръжие.
— Роузи! — виквам аз.
Тя се извърта към мен тъкмо когато й подхвърлям своя ловджийски нож. Той попада точно в дланта й и тя начаса замахва с него към един от фенрисите. Аз се обръщам и забивам отново брадвичката в друг вълк, който облъхва лицето ми с горещия си дъх, а зъбите му одраскват ухото ми. Сайлъс снове между зверовете, избягва челюстите им и върти оръжието си със сила, каквато не съм подозирала, че притежава.
Един вълк приближава от другата му страна, но Роузи го убива, след него още един — нима наистина бяха само дузина? Сега сякаш са много повече. Поглеждам вляво от себе си и виждам Водача отново да се носи към Сайлъс. Хвърлям се да препреча пътя му — внимавам да не ме събори като предния път — и го блъсвам в гърдите. Успявам да го хвана неподготвен и той залита встрани. Замахвам към него с брадвичката, но той успява да избегне ударите ми. Привеждам се, когато скача върху мен, и го изритвам в слабините. Той се превърта във въздуха и пада тежко по гръб на земята. Притичвам до него с надеждата, че ще имам време да го убия, но не — вълците са наобиколили Сайлъс и Роузи и ги притискат, стесняват около тях обръча от телата си. Роузи се бие храбро, наметката й се развява около нея, докато забива ножовете си във всеки сантиметър вълча плът, до който успее да се докопа. Тя едва смогва да ги държи на достатъчно разстояние, за да не докоснат Сайлъс.
Но те са толкова много. Роузи стои пред Сайлъс, стиснала здраво ножовете, и обхожда фенрисите с очи. В погледа й има страх, да, но има и нещо повече, нещо, което ми говори, че по-скоро би умряла, отколкото да допусне някой от вълците да припари до любимия й.
Нещо, което ми напомня за мен, когато стоях по същия начин пред нея преди седем години. Но аз не мога да позволя да й се случи онова, което сториха на мен. Не и на Роузи — няма да им я дам.
Сестра ми е най-важната за мен, затова се хвърлям към мъжа, когото тя обича. Вдигам брадвичката си и я запращам във въздуха към най-близкия до него вълк. Острието се плъзва по гръбнака му и това е достатъчно, за да разсее групата. Докато успеят да го обкръжат отново, Сайлъс поваля още един с брадвата си. Водача се затичва към тях, но аз заставам на пътя му.
— Само отлагаш неизбежното — изрича вълкът със задавено ръмжене, муцуната му придобива малко по-човешки вид, за да произнесе думите.
— Колкото е възможно по-дълго — отвръщам запъхтяна.
— Остави вълците да си вършат работата, дете — озъбва се той.
Аз клатя глава и близвам устните си.
— Не мога. В никакъв случай не мога.
Той ми се нахвърля.
Глава 32
Роузи
Зад мен черковната камбана удря веднъж и това е единственият звук, различим сред рева на зверовете. Най-близкият фенрис се възползва от моментната ми разсеяност и захапва ръката ми. Аз изпищявам и ръгвам в главата му ножа си, който пробива черепа и небцето му, усещам върха на острието да опира в кожата ми между неговите зъби. Изритвам го в гърдите и той се олюлява няколко крачки, преди да се претърколи на земята. Скоро ще се превърне в сенки.
По ръката ми руква кръв, топла и лепкава, но аз не й обръщам внимание — остават ни още три вълка. Малко по-далеч сестра ми крещи проклятия по Водача, а зад мен Сайлъс се мъчи да избегне челюстите на млад сив вълк. Третият фенрис избива единия нож от ръцете ми, но аз грабвам от земята остър къс ръждиво желязо и го намушвам в задния му крак. Той надава болезнен вой, а аз стоварвам лакът върху главата му. Фенрисът се преобразява в човешки вид и хуква да бяга с накуцване, изчезва от полесражението през пролука в оградата, преди да успея да го настигна. Изтичвам към Сайлъс, заставам пред него и го блъсвам встрани, след което замахвам с металния къс към младия вълк. Острото парче желязо го улучва в плешката и го пронизва дълбоко. Звярът изревава от болка и се строполява на сива купчина. Остава само един — Водача. Очите ми срещат за миг очите на Сайлъс, след което и двамата се обръщаме към отсрещния край на парцела, където е сестра ми.