Водача и Скарлет обикалят в кръг, вперили един в друг горящи погледи, пълни с омраза. Нейното чело е окървавено, косата й е сплъстена и прилепнала към раната и тя самата прилича почти на диво животно. Аз никога не мога да стигна нейната свирепост, но затова пък мога да й помогна. Спускам се към тях, а Сайлъс ме следва по петите.
Вълкът скача. Скарлет се прилепва до земята, но той вече е научил този трик и пада право отгоре й. Лапите му приковават ръцете й към земята, муцуната му е пред самото й лице. Тя се опитва да го отхвърли с ритници, но той дори не обръща внимание на резките удари по задните си крака. Напълно концентриран, извива нокти и виждам как те пробиват кожата на ръцете й. От окървавената му паст се точат дълги лиги и капят върху шията й. Затичвам се по-бързо. Искам да го нараня, да го унищожа вместо нея. Но той ме приковава с поглед.
— Нито крачка повече — изръмжава с получовешката си уста и дългите му кучешки зъби почти докосват шията й. Като нищо може да я убие. Трябва да го послушам, иначе ще я разкъса, както момичето в тунела. Замръзвам на мястото си. — Хвърлете оръжията — нарежда той.
Зад себе си чувам как Сайлъс пуска брадвата. Разтварям пръсти от кокалената дръжка на ножа и той тупва безполезно на земята.
Фенрисът навежда глава и изпъва дългия си тъмен език, прокарва го сластно по лицето й. Тя не му доставя удоволствието да реагира. Водача се подсмива, но зад смеха му се таи черен гняв и той мълниеносно стрелва муцуна към рамото й. Движението е толкова бързо, че аз разбирам какво се е случило едва когато зървам огромната рана на ключицата й, толкова дълбока, че се вижда движението на оголените мускули. Тя не крещи, нито помръдва, но затова пък аз се разпищявам истерично. Водача ми се ухилва и забива зъби в другото й рамо. Скарлет най-сетне простенва от болка, което явно изключително го забавлява. Той сумти с наслада, пръска от ноздрите си капчици кръв. След това разтваря широко паст, оголил жълтите си зъби, проблясващи на лунната светлина.
Сайлъс профучава покрай мен.
Докато разбера какво става, вече е твърде късно да го спра. Косата му се вее, погледът му е твърд като стомана. Не, само това не!
Вълкът го вижда в последния момент. Сайлъс се стоварва върху него отстрани, събаря го от Скарлет и двамата се претъркулват, а тя остава да лежи неподвижна. Вълкът изръмжава и траква челюсти. Сайлъс се опитва да отскочи встрани, но звярът подсича краката му с мощната си лапа и той пада в прахоляка. Оръжие, трябва ми оръжие. Грабвам брадвата на Сайлъс и се втурвам към тях. Сайлъс е отново прав, но вълкът му нанася жесток удар в лицето и го запраща обратно на земята. Той удря тила си при падането и го виждам как подбелва очи. Около главата му се разтича локва кръв и аз изкрещявам името му. Крещя и тичам с всичка сила, но не мога да изпреваря вълка, който стъпва отгоре му и свежда муцуна към гърдите му. По-бързо, по-бързо, трябва да стигна навреме. Но всичко е като на забавен каданс.
Ухапването — то е съвсем леко. Зъбите едва пробиват кожата.
Но това е достатъчно. Достатъчно, за да отнеме душата му. Да отнеме душата на моята любов.
От гърлото ми се изтръгва задавен вопъл, повече животински, отколкото човешки, а зад гърба си чувам вика на Скарлет. Внезапно времето се ускорява отново и се озовавам върху вълка, отблъсвам го от безжизненото тяло на Сайлъс. Гневът изпълва цялото ми тяло, най-нечовешката и смъртоносна ярост, която съм изпитвала някога. Тя ми дава сила да развъртя тежката брадва над главата си и да я стоваря върху звяра. Той се отмества точно навреме, но успявам да отсека пръстите на предната му лапа. Водача надава вой и скача отгоре ми, аз се извъртам и подлагам острието на брадвата. То сцепва косматата гръд на животното с тъпо хрущене и кървавите пръски ме оплискват като дъжд. Не е достатъчно, не е достатъчно. Искам да го накълцам на парчета, искам да умре в битка с мен. Искам да съм последното нещо, което ще види, както той е последното, което Сайлъс — моят Сайлъс, а не онова, в което предстои да се превърне — е видял.