Опитвам се да замахна отново с брадвата, но хлъзгавата от кръвта дръжка се изплъзва от ръката ми. Нямам време да я вдигна, защото Водача бавно се обръща към мен, олюлява се. Без оръжие съм, но това няма значение. Хвърлям се напред и повалям вълка по гръб. Той вкопчва нокти в мен, острите им върхове пронизват дрехите и кожата ми. Хващам го за гърлото и започвам да натискам с цялата тежест на тялото си, а той се гърчи под мен, мъчи се да ме отхвърли. Усещам пулса му, чувствам как трахеята му се напряга за глътка въздух. Очите му стават тъмножълти, едната му лапа раздира гърба ми; чудовището се мята в агония. Аз не откъсвам очи от неговите. Гледай ме — нека аз съм последното нещо, което ще видиш.
По страните ми рукват сълзи и капят по мазната му козина. Той ми отне Сайлъс. Отне ми го просто ей така, сякаш той не бе моята любов. Затова сега ще го накарам да страда. Чувствам се така, сякаш не съм аз, сякаш не мога да бъда повече онова момиче, което целуна Сайлъс на същото място преди малко повече от седмица. Сякаш съм силна, могъща, сякаш съм сестра ми. Сякаш мога да спра собствената си болка, като отнема живота на чудовището. Затягам хватката си върху шията му, опивам се от помръкващия му взор.
Водача спира да се бори. Мрак изригва над паркинга, затъмнява уличните лампи, цялото небе. Разпростира се във висините като гигантско черно хвърчило, после се пръсва на милиони късчета, които изчезват в порутените сгради наоколо като подплашени скитници. Падам на земята с разтреперано от болка и изтощение тяло и се обръщам към своя любим.
Той е бял като платно, толкова бял, че кръвта, която се стича от малката рана на тила му, изглежда неестествено червена. И е напълно неподвижен. Отпърво мисля, че е мъртъв, но след това клепките му потрепват и той среща моя поглед. Спокоен е и диша бавно, сякаш благодарен за всяка нова глътка въздух. Кръвта ми започва да се охлажда, гневът се разсейва и внезапно по кожата ми пробягва студ. Иска ми се да затворя очи, да запуша ушите си, да се направя, че нищо не се е случило. Искам Сайлъс да ме целуне и да ме събуди от този кошмар.
Наместо това пропълзявам до него, неспособна да се изправя.
— Всичко ще бъде наред — излъгвам; задъхана, едва изговарям думите.
Протягам трепереща ръка и докосвам раната на гърдите му. Само ако можех да изтегля отровата от нея, да я изсмуча от него в себе си. Сайлъс се изправя с усилие и сяда.
Аз го придърпвам в прегръдката си. Кръвта от гърдите му попива в дрехите ми. Сигурна съм, че в този миг и двамата се питаме едно и също — колко време остава?
Сайлъс диша в шията ми и трепва от болка, когато посяга да ме погали по косата. Аз го прегръщам още по-силно, сякаш така мога да го удържа от преобразяването.
— Трябва да вървиш, Роузи — казва нежно той след няколко секунди.
Аз не помръдвам.
— Трябва да се махнеш от мен — повтаря той вече с по-твърд глас, опитва се да звучи решително.
— Не мога — едва промълвявам. Това е самата истина — нямам сили да откъсна ръцете си от него. Вплитам пръсти в косата му, вдишвам аромата на кожата му. — Обичам те — прошепвам.
— И аз те обичам, Роузи — изрича той бавно и се отдръпва от мен, така че очите ни се срещат.
Прокарва върховете на пръстите си по бузата ми, докосва с палец устните ми. Спуска ръцете си надолу по раменете ми, сякаш ме оглежда внимателно за последен път.
— Остани с мен — моля го аз.
Гърлото ми е толкова стегнато от потиснати викове, че думите ми излизат като шепот. Дланите му ме стисват по-силно и аз се напрягам — дали това е началото на промяната? Не мога да се бия с него, не мога да го нараня. Дори ако е звярът, той може да ме има. Може да ме погълне цялата.
Но не, той още не е чудовище. Ръцете му обгръщат здраво тялото ми и той ме целува, горещо и отчаяно. Притискам се към гърдите му и усещам как силно бие сърцето му. Целуваме се като за първи път и знам, че той се бои да се откъсне от мен също толкова, колкото и аз, защото, щом тази целувка свърши, свършва всичко.
Той се отдръпва първи. От очите му се стичат сълзи, но челюстта му е стегната, решителна. Аз не мога повече да сдържам воплите, които напират от устните ми, хаотичните молби да ме целуне отново, да не слага край на всичко. Думите ми, пръстите ми, сълзите ми, мислите ми — всичко около мен се обърква. Сайлъс се обръща непоколебимо към сестра ми, която е успяла да се изправи и стои отстрани като ням свидетел на мъката ми.
— Скарлет — казва дрезгаво той. — Ти обеща.
Глава 33
Скарлет
Тялото ми отказва да помръдне, противи се на всяко вдишване, на всяка малка стъпка към сестра ми и Сайлъс. След като той отблъсна опитите й да се притисне отново в прегръдката му, Роузи се сви на земята до него. Очите й са широко отворени и мокри от сълзите, тялото й трепери, а пръстите й са вкопани в пръстта, сякаш се опитва да се хване за нещо, което да спре неудържимото въртене на света около нея.