— Рано или късно ще свикне, Роузи — уверява ме Сайлъс една вечер, докато гледаме как Скарлет вади в градината полуспаружените картофи.
Вече се здрачава и по двора подобно на коледни лампички проблясват светулки. Масата е сложена отвън — повечето от старите очукани купи на Ома Марч, пълни с всички нейни градински специалитети, които съм успяла да направя. Картофено пюре с масло, пълнени зелени пиперки, диня, нарязана на ароматни розови кубчета. Дори вкусът на храната тук е по-хубав, сякаш на онази, която ядяхме в града, й е липсвала някаква основна съставка.
— Готови ли сме за вечеря? — пита Скарлет и се надига, когато двамата с него излизаме от къщата и мрежестата врата против комари се хлопва след нас.
Тя свали бинтовете от раменете си преди седмици и сега нови лъскави белези изпъстрят кожата й, сякаш просто е изгоряла зле на слънцето. Моите крака са заздравели почти напълно и трябва да призная, че изпитвам известна гордост от няколкото останали петънца от изгарянията. Двамата със Сайлъс сядаме на излъсканата дървена пейка от едната страна на масата, а Скарлет се настанява срещу нас. Не говорим нищо, просто пълним чиниите си в мълчание. Скарлет се извръща да погледне луната зад гърба си. Тя виси в небето, пълна, налята и бяла. Когато се обръща отново, очите ни се срещат за миг.
И аз го виждам.
Знаех си, че ще се появи отново, само не знаех кога. Онзи поглед, онази потребност, която бях виждала и у майка ни. Но при нея тя беше за ходене по мъже, а при Скарлет — за лов. Не съм и очаквала, че ще се откаже, знаех, че е въпрос на време да започне да тренира отново, да броди нощем, да купува марля и ароматизирани сапуни, да използва новопридобитото ни познание за фенрисите, за да ги проследява и убива. Сега си давам сметка, че това не е болест, а страст, че тя изпитва необходимост да ловува, както художникът — да рисува, а певецът — да пее. Нещо, което е в кръвта и в сърцето й.
Нямаме нужда от думи. Оставям парчето диня, което съм хванала, а Скарлет бавно се изправя, понеже и двете знаем. Знаем, че светлината я има и е безсмислено да се преструваме, че сенките са истински. Прекрачвам с голите си крака пейката, а отсреща Скарлет повтаря действията ми като в огледало. Срещаме се в края на масата, прегръщаме се и вдишваме аромата на косите си, а Сайлъс ни гледа мълчалив и объркан.
Моята сестра има сърце на творец с брадвичка и превръзка на окото. А аз, както и двете знаем, имам сърце, което е безспорно и непоправимо различно.
Епилог
Приказка, седем месеца по-късно
Сестрите вървят бавно. Мъкнат багаж, а следобедното слънце напича безмилостно вратовете им. Скарлет спира, за да пусне няколко монети в кутията на уличен барабанист, а Роузи забавя крачка, за да преброи парите в джоба си. Двете мислят една за друга, както е почти винаги. Те стигат до крайните си цели едновременно: Роузи — до перона на гарата, а Скарлет — до апартамента.
Пред вратата на Скарлет има писма, някой май вече е преровил пощата й. Тя прибира останалото — важните писма по някаква причина винаги оцеляват. Писмата от Роузи. Тя отваря с крак тежката дървена врата, оставя торбите си на пода и къса нетърпеливо плика.
Ръкописният текст й разказва, че Сайлъс все още се учи да свири на китара, и то без особен успех, а Роузи се упражнява да готви всички стари рецепти на Ома Марч — също без особен успех. Скарлет се усмихва и оставя картичката на масата при останалите. Картичките са стотици, по една почти всеки ден, придружени от хартиени рози, лебеди и жаби. Те идват от различни градове — Сан Франциско, Финикс, Бостън, Ню Йорк. Сайлъс е продал къщата на баща си, за да пътуват двамата с Роузи, той да се види и сдобри с братята и сестрите си, да се губят умишлено по непознати места, да опитват местните блюда и да се държат за ръце, докато заедно проучват света. Техният живот е нетърпеливият въпрос „къде да отидем сега“, докато животът на Скарлет е категоричният „тук има нужда от мен“.
Сестрите рядко се чуват, защото всеки път повтарят едни и същи думи по телефона: обичам те, липсваш ми, дали не правим грешка? Но и двете знаят отговора. Не, не е грешка. Това е изстрадана и може би жестока необходимост.
Роузи се усмихва, когато Сайлъс я настига с два билета в ръка. Той оставя куфара си на земята и я прегръща. Двамата се целуват като любовници от стар филм, без да ги е грижа дали някой ги гледа. Роузи се усмихва радостно в отговор на неговия изпълнен с обожание поглед, в който се чете, че тя е най-красивото нещо на света и има опасност да изчезне, ако той примигне. Прокарва пръсти през косата на тила му, а очите й блещукат, докато влакът спира на перона.