— Май беше някакъв дракон. Червеният дракон. Той беше на сантиметри от нея, усещаше дъха му върху лицето си.
— АЗ СЪМ ДРАКОНЪТ.
Шибната от силата и ужасяващия тембър на този глас, тя инстинктивно се отдръпна назад и се блъсна в таблата на леглото.
— Драконът те иска, Реба. Винаги те е искал. Направих всичко възможно да не те дам. Днес дори направих нещо за теб и си помислих, че няма да те има. Но се оказа, че съм сбъркал.
Това беше Д., тя можеше да разговаря с него.
— Моля те. Моля те, не му позволявай да ме вземе! Моля те! Не можеш да го направиш. Аз съм за теб! Задръж ме за себе си. Знам, че ме харесваш.
— Все още не съм решил как да постъпя. Може би ще трябва да отстъпя и да те предам в ръцете му. Не знам. Зависи дали ще правиш каквото ще ти кажа. Ще можеш ли? Мога ли да ти имам доверие?
— Ще се опитам. Ще направя всичко възможно. Само не ме плаши толкова, иначе няма да мога.
— Стани, Реба. Застани до леглото. Знаеш точно къде се намираш в тази стая.
Тя кимна.
— Знаеш и къде се намираш в къщата, нали? Доста се поразходи онзи път, докато съм спал.
— Спал ли?
— Не ставай глупава. Говоря за онази нощ, която прекарахме тук. Нали тогава се поразходи из къщата? Откри ли нещо странно? Показа ли го на някого? Извършила ли си нещо подобно, Реба?
— Просто излязох навън. Ти спеше и аз излязох на двора, честна дума.
— Значи знаеш къде се намира входната врата?
Тя кимна.
— Реба, докосни гърдите ми. Бавно премествай ръцете си нагоре. Дали да не докопам очите му? Палецът и показалецът му леко се присвиха около гърлото и.
— Не, прави това, което си намислила, защото ще натисна. Просто опипай гърдите и шията ми. Откри ли верижка с ключе? Измъкни я през главата ми. Внимателно. Точно така. Сега ще видя дали мога да ти се доверя. Иди до външната врата, заключи я и се върни да ми дадеш ключа. Върви. Аз ще те чакам тук. Не се опитвай да бягаш, защото лесно ще те стигна.
Тя стисна в шепа ключа, а верижката я почукваше по бедрото. С обувки и беше по-трудно да се ориентира, но тя реши да не ги събува. Тиктакането на часовника и помагаше. Килим, голи дъски, отново килим. Обемна мебел, вероятно диванът. Трябва да завие надясно.
Кое е най-доброто, което може да предприеме? Дали да се прави на глупачка, или да извърши нещо решително? Дали и другите са се опитвали да му играят по свирката? Прилоша и от дълбокото дишане. Не позволявай да ти се завие свят! Не допускай да умреш! Зависи дали вратата е отворена. Опитай се да разбереш къде точно се намира той.
— Правилно ли се движа? — попита тя. Знаеше, че е правилно.
— Още четири-пет крачки — обади се той от спалнята.
Свеж въздух я лъхна в лицето. Вратата беше открехната. Изправи се между вратата и гласа зад нея, пръстите и бавно хлъзнаха ключа в ключалката. От външната страна.
Сега! Изскочи навън, дръпна бравата и превъртя ключа. Спусна се по рампата, затича се, правеше отчаяни опити да си спомни къде е микробусът. Без бастунче. Блъсна се в нещо. Храст? Закрещя с пълна сила.
— Помогнете! Помощ, помощ!
Тичаше вече по чакъла на алеята. Някъде далеч изсвири автомобилен клаксон. Значи магистралата е натам! Ще върви бързо, ще тича, ще пълзи! Променяше посоката, когато под краката и започваше да шумоли трева и алеята изчезваше. Отново я намираше и продължаваше да се отдалечава на зигзаг от къщата.
Зад нея се чуха тежки стъпки. Стъпки на мъж, който тича по алеята. Тя се спря, сграбчи шепа камъчета и ги запрати към него. Ясно чу как изтрополяха по тялото му.
Тежък удар в рамото я завъртя, голяма ръка обви гърлото и. Пръстите се свиваха, свиваха. В ушите и заблъска кръвта. Краката и отчаяно ритаха назад, улучиха някакъв пищял.
После настъпи тишина.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
За два часа списъкът беше готов. В него фигурираха всички бели служители от Двете компании: на възраст между двайсет и петдесет години, които притежаваха микробуси. Бяха двайсет и шест души.
Управлението за автомобилна регистрация на щата Мисури съобщи цвета на косите на собствениците, изваден от молбите за шофьорски книжки, но тези данни нямаха особена тежест. Не бе изключено Дракона да е носил перука.
Госпожица Трилман, секретарката на Фиск, направи фотокопия и ги раздаде на присъстващите.
Лейтенант Фогел започна да чете своя екземпляр, но го прекъсна сигналът от апаратчето му за свръзка.
Той се обади в полицейското управление, изслуша предаденото му съобщение и бавно постави слушалката.
— Господин Крофорд. Джак… Преди няколко минути са открили трупа на някой си Ралф Манди, трийсет и осем годишен. Застрелян на прага на някоя си Реба МакКлейн, живееща в центъра, близо до университета „Вашингтон“. Според, съседите тя работи в „Бейдър“. Няма я у дома, вратата на жилището е отключена.