— Кучето било ли е с нашийник с името на господаря?
— Не.
— Семейство Джейкъби в Бърмингам имаха ли куче?
— Това трябва да се провери — рече Спрингфийлд и вдигна слушалката. — Чакайте малко. — Набра един вътрешен номер и добави: — Връзката с Бърмингам поддържа лейтенант Флат… Какво стана с кучето на Джейкъби? Аха… Момент… — Ръката му покри мембраната на слушалката. — Няма куче. В кухнята на долния етаж са открили кутия с пясък и котешки изпражнения, но няма и следа от котката. Съседите следят дали ще се появи.
— Помолете в Бърмингам да огледат внимателно задния двор и стопанските постройки, ако има такива — рече Греъм. — Може би котката е била ранена, децата са я открили твърде късно и са я погребали. Знаете как постъпват болните котки… търсят някое скришно място, за да умрат. Кучетата се връщат у дома… Моля да ги попитате и за нашийник.
— Ще им изпратим и метанова проба, ако трябва — намеси се Крофорд. — Ще си спестят излишното копаене.
Спрингфийлд предаде исканията и остави слушалката. Телефонът веднага иззвъня. Търсеха Джак Крофорд от погребалното бюро „Ломбард“. Беше Джими Прайс.
— Джак, открих нещо… Вероятно е палец и част от дланта.
— Джими, ти си светлината в моя живот!
— Знам, знам. Отпечатъкът е сводест и доста неясен. Като се върна у дома, ще видя какво да го правя… Открих го в лявото око на най-голямото дете. Никога не бях правил подобно нещо… Едва ли бих го забелязал, ако не беше точно срещу обилния кръвоизлив от огнестрелната рана.
— Ще го направиш ли годен за идентифициране?
— Не е много сигурно. Може би, ако го имаме в каталога на единичните отпечатъци. Но шансовете ни са колкото за шестица от тотото, Джак. Дланта открих върху госпожа Лийдс, по-точно върху големия пръст на левия и крак. Беше върху нокътя и ще стане за сравнение. Успеем ли да извадим шестте опорни точки, значи сме късметлии. Свидетели са ми помощникът на шерифа и Ломбард, който се оказа и нотариус. Направих подробни снимки. Това достатъчно ли е?
— А елиминационните отпечатъци от служителите на погребалното бюро?
— Намацах ги с мастило всичките, начело с Ломбард. Независимо дали са я докосвали, или не. В момента си мият ръцете и псуват. Пусни ме да си вървя у дома, Джак. Искам да проявя снимките в моята лаборатория. Един бог знае каква е тукашната вода… какво плува в нея. След час мога да хвана самолета за Вашингтон и да ти пратя оттам готовите отпечатъци. Ще ги получиш рано следобед.
Крофорд помисли за момент.
— Добре, Джими, но трябва да бързаш. Изпрати копия до полицейските управления на Атланта и Бърмингам, също и до бюрата на ФБР.
— Дадено.
Греъм гледаше през прозореца, докато Крофорд им съобщаваше за откритието на Джими.
— Забележително. — рече Спрингфийлд и също млъкна.
Лицето на Греъм беше лишено от израз. Като на затворник с доживотна присъда, помисли си Спрингфийлд и го проследи с поглед, когато Греъм тръгна към вратата.
Пресконференцията на комисаря по обществената сигурност тъкмо завършваше, когато Крофорд и Греъм излязоха от кабинета на Спрингфийлд. Вестникарите бързаха към телефоните, а телевизионните им колеги, изправени пред камерите, задаваха въпросите, които им се струваха най-сполучливи, а след това поднасяха микрофоните си някъде встрани. Отговорите щяха да бъдат монтирани по-късно от вече заснетия филм.
Крофорд и Греъм се спускаха по стълбите към улицата, когато едно дребно човече изтича пред тях, извъртя се и фотоапаратът му щракна. В следващия миг зад него надникна и лицето му.
— Уил Греъм! — викна той. — Аз съм Фреди Лаундс, помниш ли ме? Репортажът за Лектър в „Сплетника“ беше мой, снимката на корицата — също.
— Спомням си — отвърна Греъм, без да забавя крачка.
Лаундс вървеше встрани на една крачка пред него.
— Кога те повикаха, Уил? Откри ли нещо?
— Не искам да разговарям с теб, Лаундс.
— Можем ли да сравняваме този тип с Лектър? И той ли ги…
— Лаундс! Гласът на Греъм съдържаше толкова недвусмислена заплаха, че Крофорд побърза да застане пред него.
— Ти пишеш лъжи и глупости, Лаундс, а твоят „Национален сплетник“ е мръсна клоака! Стой по-далеч от мен!
Крофорд стисна ръката на Греъм, извърна глава и промърмори:
— Изчезвай, Лаундс, и то веднага! — После се обърна към Греъм и добави: — Да отидем някъде да закусим, Уил.