— Знам, че е от ФБР, госпожице МакКлейн.
И Реба се отприщи. Каза му всичко, описа всяка минута от времето, което бе прекарала с Франсис Долархайд. Гърлото и бе възпалено и тя често прекъсваше, за да смуче натрошен лед.
Той и зададе всички неприятни въпроси, тя отговори изчерпателно. Само веднъж с жест го помоли да напусне стаята. Това стана, когато и се повдигна и цялата закуска се върна обратно в легенчето, услужливо поднесено от униформената жена. Когато Греъм отново влезе, Реба беше бледа, с токущо измито лице. Той и зададе последния въпрос и затвори бележника си.
— Няма да ви изтезавам повече. Но все пак ще намина още веднъж да видя как се чувствате.
— Ще наминете, естествено. Каквато съм неотразима чаровница… За пръв път в очите и се появиха сълзи и той разбра какво разяжда душата и.
— Бихте ли ни оставили сами, сержанте? — обърна се към униформената жена и хвана ръката на Реба.
— Сега ме изслушайте внимателно. Долархайд наистина не е бил в ред, но това не важи и за вас. Казахте, че е бил внимателен, и аз ви вярвам. Именно вие сте събудили човешкото в него и в крайна сметка не е бил в състояние да ви убие, не е могъл да гледа как умирате. Според специалисти по този вид психически отклонения, той се е опитвал да спре. Защо? Защото вие сте му помогнали. С това вероятно сте спасили живота на няколко души. Вие не сте привлекли един луд, а сте се сблъскали с мъж, който е носел лудостта дълбоко в себе си. Ето защо за нищо не сте виновна. Позволите ли да ви обземе подобно чувство, с вас е свършено. Утре-вдругиден ще дойда пак. Постоянно ми се налага да гледам ченгета и имам нужда от малко разтоварване. Затова няма да е зле да се погрижите за косата си.
Тя поклати глава и го отпрати с леко движение на ръката. Нещо като усмивка пробягна по устните и, но Греъм не беше сигурен.
Позвъни на Моли от офиса на ФБР в Сейнт Луис. Слушалката вдигна дядото на Уили.
— Уил Греъм на телефона — каза той на някого.
— Здравейте, господин Греъм. Старците винаги го наричаха „господин Греъм“.
— Мама каза, че се е самоубил. Съобщили го по телевизията. Голям късмет! Спестил ви е неприятности по залавянето. А и на нас, данъкоплатците, спестява доста пари. Нали вие ги харчите. Наистина ли е бил бял?
— — Да. Рус като скандинавец. — Дядото и бабата на Уили бяха от скандинавски произход. — Мога ли да говоря с Моли?
— Сега ще се върнете във Флорида, нали?
— Скоро. Там ли е Моли?
— Мамо, той иска да говори с Моли. Тя е в банята, господин Греъм. А внукът ми закусва за втори път. Беше навън да поязди на чист въздух и отново е огладнял. Да можехте да го видите как нагъва! Бас държа, че е сложил поне три кила. Ето я, идва.
— Ало?
— Здрасти, сладострастнице!
— Добри новини, а?
— Така изглежда.
— Бях в градината, когато мама дойде да ми каже. Кога го разкри?
— Късно снощи.
— Защо не ми се обади? — Щях да събудя мама.
— Нищо подобно, тя не пропуска шоуто на Джони Карсън. Нямаш представа, Уил, колко се радвам, че не се е наложило да го залавяш.
— Ще се позабавя тук още малко.
— Четири-пет дни?
— Още не знам, Може би по-малко. Искам да те видя.
— Аз също, но след като приключиш с тази история.
— Днес е сряда. До петък трябва да…
— Уил, следващата седмица тук ще пристигнат от Сиатъл всички чичовци и лели на Уили, — мамама ги е поканила.
— Зарежи мамама! Между другото, защо я наричате така?
— Когато беше малък, Уили я…
— Ела си с мен у дома.
— Досега аз те чаках, Уил, Те толкова рядко виждат Уили, че още няколко дни…
— Ела сама тогава. Остави Уили там, бившата ти свекърва ще го качи на самолета следващата седмица. Ще ти кажа какво ще направим — ще се отбием в Ню Орлиънс, там има една кръчма, която се казва…
— Невъзможно, Уил. Хванах се на почасова работа в един тукашен магазин. Все пак трябва да им дам някакво предизвестие.
— Какво не е наред, Моли?
— Нищо. Стана ми тъжно, Уил. Знаеш, че дойдох тук, след като почина бащата на Уили. — Винаги го наричаше „бащата на Уили“, сякаш бе никаква институция. Нито веднъж не произнесе името му. — Тогава се събрахме всички заедно и някак се поуспокоих. Сега изпитвам нещо подобно и…
— С една малка разлика — аз още не съм умрял.
— Не се дръж по този начин.
— По какъв начин? По такъв точно начин?
— Ти си луд.
Греъм притвори очи.
— Ало?
— Не съм луд, Моли, Прави, каквото си решила. Ще ти се обадя, когато приключа тук.
— Би могъл ти да прескочиш насам.
— Едва ли.
— Защо не? Място има колкото щеш. Мамама ще…
— Моли, те не ме обичат и ти знаеш защо. Навявам им тъжни спомени.
— Това не е честно, а и не е вярно.