Греъм изведнъж усети смъртна умора.
— Добре. Те са лайнари, от които ми прилошава. Така става ли?
— Не говори така.
— Те просто искат момчето. Може би харесват и теб, ако изобщо са се замисляли над този въпрос. — Но те искат момчето и затова приемат и теб. Мен не ме щат, а и аз пет пари на давам за тях. Аз искам теб! искам те във Флорида с Уили, когато му омръзне понито.
— Ще се почувстваш по-добре, като се наспиш.
— Съмнявам се. Ще ти се обадя, като приключа тук.
— Добре — рече тя и затвори.
— Говна с праз — произнесе Греъм. — Мръсни говна с праз.
Крофорд надникна от вратата.
— Правилно ли чух да казваш „говна с праз“?
— Правилно, си чул.
— А сега можеш да се поразведриш. Току-що се обади Ейнсуърт, открил е нещо за теб. Каза веднага да вървим, защото местните му дишали във врата.
ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Когато Греъм и Крофорд пристигнаха при овъглените останки от къщата на Долархайд, Ейнсуърт внимателно пресипваше пепел в неизползвани кутии за боя.
Беше целият в сажди, под ухото му бе набъбнал огромен мехур. В мазето работеше специалният агент Джейновиц от отдела за експлозиви.
Върлинест мъж се мотаеше край паркирания в алеята прашен олдсмобил. Щом зърна Крофорд и Греъм да прекосяват двора, той забърза насреща им.
— Вие ли сте Крофорд?
— Да.
— Аз съм Робърт Дълейни, съдебномедицински експерт, и този район е в моята юрисдикция. Той им показа визитна картичка. На нея пишеше: „Гласувайте за Робърт Дълейни“. Крофорд изчака. — Вашият човек е открил някакви улики, които трябва да ми бъдат предадени. Вече цял час ме кара да чакам.
— Ще ни извините за това, господин Дълейни. Той просто изпълнява моите заповеди. Защо не седнете в колата си, докато изясня нещата? Дълейни тръгна подире им. — Трябва да ни извините, господин Дълейни — обърна се Крофорд. — Седнете в колата си.
Измацаното със сажди лице на Ейнсуърт грееше в доволна усмивка. Цяла сутрин се беше ровил в пепелта и сега единственото бяло нещо по лицето му бяха зъбите.
— В качеството си на началник отдел изпитвам особено удоволствие да…
— Да биеш камбаната, това ни е известно — обади се Джейновиц, появил се от черния отвор на мазето.
— Когато началниците говорят, новобранците мълчат — смъмри го Ейнсуърт и му подхвърли връзка ключове. — Иди да донесеш стоката.
Джейновиц отключи багажника на служебната лимузина на ФБР и извади отвътре продълговат кашон. В него имаше пушка с обгорял приклад и извито от горещината дуло. На дъното на кашона имаше по-малка кутия, която съдържаше почернял автоматичен пистолет.
— Пищовът е запазен по-добре — поясни Ейнсуърт. — Експертите по балистика ще могат да го изследват. — После се извърна към Джейновиц и подхвърли: — Хайде, момче, давай и другото.
Пое трите найлонови торбички и се обърна към Греъм:
— Отпред и в средата, Уил. — Усмивката изчезна от лицето му. Сякаш се готвеше за ловджийски ритуал — например да намаже с кръв челото на Греъм, — Гадничко — добави и тикна торбичките в ръцете на Греъм.
В първата имаше силно обгоряла бедрена кост, дълга около петнайсет сантиметра, до нея беше тазовата ябълка. Втората съдържаше ръчен часовник. В третата бяха зъбите. Протезата беше черна и обгоряла, половината липсваше. От наличната половина обаче стърчеше характерният кучешки зъб. Изглежда от Греъм се очакваше да каже нещо.
— Благодаря, много благодаря — промърмори той. За миг му се зави свят, после всичко премина.
— … музейна рядкост — бърбореше Ейнсуърт. — Трябва да я предадем на оня пуяк, нали, Джак?
— Да, но първо трябва да се направят отливки. В отдела по съдебна медицина на Сейнт Луис има добри специалисти. А това тук ще си го запазим.
Следван от колегите си, Крофорд се насочи към Дълейни, който чакаше до колата си.
Греъм остана сам сред руините на къщата. Вятърът свиреше в полуразрушените комини. Надяваше се Блум да пристигне веднага щом се пооправи от операцията.
Искаше да знае всичко за Долархайд, Искаше да разбере какво се бе случило, какво бе подхранвало Дракона. Но засега му стигаше.
На ръба на единия от комините кацна присмехулник и подсвирна. Греъм му подсвирна в отговор. Прибираше се у дома.
ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Самолетът рязко набираше височина и Сейнт Луис остана далече долу. Греъм се усмихна. Прекосиха косо падащите лъчи на залязващото слънце и поеха на югоизток, към дома. Моли и Уили ще бъдат там.
— Хайде да не анализираме кой за какво съжалява — предложи му тя по телефона. — Ще дойда да те прибера от Маратън.