— Бягай, миличък, бягай! — викаше на пресекулки Моли. — Не се обръщай, бягай!
Тя правеше огромни скокове с дългите си крака, момчето бе на крачка пред нея, пукотът на смачканите трънаци зад гърба и отекваше все по-близо и по-близо.
Когато излязоха от дюните, имаха стотина метра преднина; когато стигнаха къщата — около седемдесет. Запрепъваха се нагоре по стълбите, ръцете и трескаво разтвориха гардероба на Уил.
— Стой тук! — нареди на момчето.
Хукна надолу по стълбите да го пресрещне. Влетя в кухнята, омекналите и пръсти се опитваха да се справят с пълнителя, все не можеха да го пъхнат на мястото му.
Забрави да заеме стойка за стрелба, забрави да се прицели правилно, но в замяна на това стисна здраво оръжието с две ръце, съвсем по правилата, и в мига, в който вратата отхвръкна навътре, натисна спусъка, проби в бедрото му дупка като чаена чинийка.
— Х-м-а-х-маа!
Застреля го в лицето, докато той се свличаше на пода, стреля още веднъж в лицето му, когато бе коленичил. Пристъпи към него и стреля още два пъти в главата му. Трупът отхвръкна назад и се блъсна в стената, горната част на черепа се смъкна чак до брадичката му, косата му пламна.
Уили разкъса един чаршаф и тръгна да търси Уил. Краката му трепереха, на няколко пъти падна, докато прекосяваше двора.
Полицейските коли и линейките пристигнаха преди Моли да е помислила да ги повика. Когато униформените мъже влязоха в къщата с насочени пистолети, тя беше под душа и изтъркваше кръвта и парченцата кожа от тялото и косата си. Не бе в състояние да каже дори дума и един от заместник-шерифите напразно се опитваше да я заговори през завесата.
Друг униформен служител най-сетне вдигна все още висящата слушалка и размени няколко думи с Крофорд във Вашингтон, който бе чул изстрелите и се бе обадил в полицията да бърза.
— Не знам, тъкмо го внасят — каза човекът в слушалката. После погледна носилката, минаваща край прозореца, и добави: — Никак не ми изглежда добре.
ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
На стената срещу леглото имаше часовник, чиито цифри бяха достатъчно големи, за да ги разпознае дори с тези ужасни болки и замаяното си от лекарства съзнание.
Когато Уил Греъм отвори дясното си око, той видя часовника и разбра къде се намира — в интензивно отделение. Продължи да го гледа, защото знаеше, че щом като времето тече, значи всичко е наред и това ще мине. Тъкмо затова часовникът беше поставен там.
Показваше четири часа. Нямаше представа дали е четири сутринта или четири следобед, а и никак не го интересуваше. Важното беше стрелките да се движат. Унесе се. Когато отново отвори очи, стрелките сочеха осем, Някой беше до него. Бавно и внимателно извъртя око. Беше Моли, застанала с лице към прозореца. Стори му се отслабнала. Опита се да каже нещо, но като помръдна уста, остра болка прониза лявата част на главата му. Гърдите и главата му пулсираха в различен ритъм, дисхармонията беше повече от мъчителна. Опита се да издаде някакъв звук, когато тя излизаше от стаята.
През прозореца нахлуваше дневна светлина, когато лекарите започнаха да го опипват и побутват, а системите, стърчащи от шията му, надигнаха глави като млада гора. Когато видя над себе си лицето на Крофорд, светлината в стаята вече беше жълта.
Успя някак да му намигне. Крофорд се усмихна и Греъм забеляза парченце спанак между зъбите му. Странно, Обикновено Крофорд отбягваше зеленчуците.
Греъм направи движение като че пише по чаршафа, и Крофорд пъхна бележника си под пръстите му.
„Уили добре ли е?“ — написа Греъм.
— Да — каза Крофорд. — Моли също. Беше тук, докато ти спеше, Долархайд е мъртъв. Наистина е мъртъв, Уил, кълна се. Лично снех отпечатъците му и накарах Прайс да ги сравни. Никакво съмнение. Той е мъртъв. — Греъм изписа един въпросителен знак. — Ще стигнем и до това, ще ти разкажа всичко, като се пооправиш. Сега ми разрешиха само пет минути. „Сега“, написа Греъм.
— Докторът разговаря ли с теб? Не? Първо за теб — ще се оправиш. Окото ти е само затворено от дълбоката прободна рана, която имаш на скулата. Зашиха я, но ще ти трябва време. Извадиха ти далака. Но на кого, по дяволите, му трябва далак? Прайс е оставил своя в Бирма още през четирийсет и първа. Една сестра почука на остъклената врата.
— Трябва да вървя. Тия тук изобщо не уважават служебните карти и от нищо не им пука. Дойде ли ти времето, просто те изхвърлят. Пак ще се видим. Моли беше в чакалнята, пълна с уморени хора.