— Моли — насочи се към нея Крофорд.
— Здрасти, Джак. Ти наистина изглеждаш добре. Няма ли да му предложиш услугите си за пластична операция на лицето?
— Недей, Моли.
— Ти видя ли го?
— Да.
— Мислех, че няма да мога да го погледна, но все пак го сторих.
— Ще го оправят, Моли. Докторът каза, че са в състояние да го оправят. Искаш ли някой за компания? Долу чака Филис и мога да ти я…
— Не. Нищо повече не искам от теб.
Тя се извърна и бръкна в чантата си за кърпичка. Той видя вътре плика — бежов плик от скъпа хартия с твърди краища, който му беше познат.
Мразеше това, което му предстоеше да стори, но знаеше, че трябва.
— Моли.
— Какво има?
— Уил е получил писмо, нали?
— Да.
— Сестрата ли ти го даде?
— Да, сестрата ми го даде. Долу има и куп цветя от приятелите му във Вашингтон.
— Мога ли да го видя?
— Ще му го предам лично, когато е в състояние да го прочете.
— Нека го погледна, моля те.
— Защо?
— Защото не е необходимо да получава известия от… едно лице.
Нещо в израза на лицето му я накара да сведе поглед към чантата си, пръстите и се разхлабиха и всичко се изсипа на пода. Червило се търкулна по пода. Крофорд се наведе да събере пръснатите вещи. Забързаното почукване на токчетата и го уведоми, че го е зарязала заедно с чантата. Събра съдържанието и и я предаде на дежурната сестра.
Знаеше, че е почти невъзможно Лектър да е получил това, което би му трябвало. Но с него не можеше да се рискува.
Отиде в рентгеновото отделение и помоли да прегледат плика. Внимателно го обръщаше от всички страни с върха на писалката си, търсеше дори най-малките петънца по вътрешността му и самия лист, на който беше написано посланието. В болницата „Чесапийк“ сигурно употребяваха силни алкални разтвори за миене, имаха и аптека.
Привършил най-сетне с проверката, той прочете писмото.
Драги Уил,
Ето ни най-после, Вие и аз, чезнещи в съответните си болници. Вие си имате вашите болки, а аз нямам моите книги — ученият доктор Чилтън се погрижи за това.
Живеем в първобитно време, нали, Уил? Нито е диво, нито е мъдро. Половинчатите мерки са неговото проклятие. Всяко рационално общество би ме убило или би ми върнало Книгите.
Желая ви скорошно оздравяване и се надявам, че няма да бъдете прекалено грозен.
Често си мисля за вас.
Лекарят хвърли поглед на часовника и попита:
— Имате ли още нужда от мен?
— Не — отвърна Крофорд. — Къде има пещ за горене на боклуци? Когато четири часа по-късно Крофорд се върна за ново свиждане, Моли не беше в чакалнята, нито в интензивното отделение.
Греъм бе буден. Като видя Крофорд, веднага изрисува въпросителен знак в бележника си, а под него написа: „Как умря Долархайд?“ Крофорд му разказа. Той лежа неподвижно цяла минута, после написа: „Как се е измъкнал?“
— Е, добре. Станало е в Сейнт Луис. Едва вчера ни съобщиха, че са открили негови отпечатъци на един прозорец в приземието н „Гейтуей“. Вероятно е търсил Реба МакКлейн и ни е видял в сградата. „А тялото?“, написа Греъм.
— Според нас е на някой си Арнолд Ланг, копито е изчезнал. Колата му била открита в Мемфис, старателно избърсана и без никакви отпечатъци. Всеки момент ще ми съобщят резултата. Но нека ти разкажа всичко поред. Долархайд е разбрал, че сме там. Измъкнал се от лабораторията и подкарал към бензиностанцията на „Сървко“ на булевард Линдбърг, където се влива във федералната магистрала. Там работел Арнолд Ланг. Реба МакКлейн каза, че по-миналата събота Долархайд имал спречкване със служител на някаква бензиностанция. Според нас е бил Ланг. Утрепал Ланг и пренесъл тялото му в къщата. После отишъл да потърси Реба в дома и. Заварил я да се прегръща с Ралф Манди на прага. Застрелял Манди и го замъкнал в храсталаците. В стаята влезе медицинска сестра.
— Господи, имаме полицейска работа — каза Крофорд. Сестрата просто го хвана за ръкава и го дръпна към вратата. — Упоил Реба МакКлейн с хлороформ и я откарал в дома си — занарежда в скоропоговорка той, а от чакалнята добави: — Трупът вече е бил там. Греъм трябваше да изчака четири часа, за да научи края на историята.
— После сценарият ти е познат — рече Крофорд още от прага. — „Дали да те убия, или да те пусна.“ Номерът с ключа на врата му е бил предназначен за нас — тя требвало да го докосне, да бъде сигурна, че е напипала тялото, и да го потвърди пред нас. Разиграл е колебание, после казал „Не мога да те гледам как гориш“ и пръснал главата на Ланг с един куршум дванайсети калибър. Ланг е бил подходящ. И бездруго е нямал зъби. Вероятно Долархайд е знаел, че горната челюст често оцелява след пожар. Казва ли ти някой какво е знаел? Както и да е. След като Долархайд го обработил, Ланг не е имал ни долна, ни горна челюст. С изстрела отблизо направо му пръснал черепа, а имитацията на падащо тяло вероятно е направил със стол или друга мебел. После окачил на врата му верижката с ключа. Реба започнала да драска наоколо, за да намери този ключ. Изправен в ъгъла, Долархайд е наблюдавал всичко. Ушите и са пищели от изстрела, не е могла да чуе лекия шум от тялото му. Запалил нещо, но все още не бил лиснал бензин в огъня. Държал го в стаята да му е подръка, но изчакал Реба да напусне къщата. Предполагам, че ако е изпаднала в паника, ако се е блъснала в някоя стена или е започнала да се лута безпомощно, просто щял да я хлопне по главата и сам да я изнесе навън. Така тя нямаше да си спомня как се е измъкнала. Но все пак му е била необходима жива и на свобода. Дявол да я вземе тая сестра, пак идва. „Колата?“, бързо написа Треъм. — Тук действията му наистина са достойни за възхищение. Знаел е, че трябва да остави микробуса пред къщата. Но му трябвало превозно средство за измъкване, а никой не може да кара две коли едновременно. Слушай сега какво направил: накарал Ланг да вземе на буксир собствения му микробус с камионетката за пътна помощ, после го убил, заключил бензиностанцията и откарал камионетката до дома, си. Оставил я на черен път оттатък къщата и отишъл да търси Реба със собствената си кола. Когато се уверил, че тя благополучно се е измъкнала от горящата къща, разлял бензина и измъкнал динамита, После закарал камионетката обратно на бензиностанцията, паркирал я, а сам изчезнал с колата на Ланг. Изключителна операция, без никакви следи. Направо полудях, докато я разгадаем. Уверих се, че сме на прав път едва когато открихме отпечатъците му по теглича на камионетката. Вероятно сме се разминали е него, докато сме пътували към дома му. Да, госпожо, тръгвам. Веднага, госпожо.