Двамата с бързи крачки поеха към ъгъла.
— Извинявай, Джак, но не мога да понасям това копеле! — процеди Греъм.
— Дойде, докато бях в болницата, и…
— Знам, знам — прекъсна го Крофорд. — Слава богу, че го открих навреме и го изхвърлих!
Спомни си снимката в „Националния сплетник“, появила се непосредствено след приключването на делото Лектър. Този тип беше успял да се промъкне в болницата и да направи снимка на заспалия Греъм, опериран съвсем наскоро. Вестникът я публикува ретуширана, с черна лента през корема. Надписът под нея гласеше: „Ченгето с кураж на психопат“.
Закусвалнята беше чиста и ярко осветена. Ръцете на Греъм трепереха и кафето се разплиска в чинийката му. Цигарата на Крофорд очевидно пречеше на двойката в съседното сепаре. Хранеха се в пълно мълчание, но омразата им просто се усещаше в дима.
На една маса близо до вратата се караха две жени, вероятно майка и дъщеря. Говореха тихо, но лицата им бяха гневни. Греъм усещаше с лицето и шията си безшумния им гняв.
Крофорд се оплака, че на другата сутрин трябва да дава свидетелски показания по някакво дело във Вашингтон. Страхуваше се, че то ще го върже там следващите няколко дни. Запали нова цигара и хвърли поглед към ръцете на Греъм над пламъчето.
— Атланта и Бърмингам могат да сравнят отпечатъка от палец с картотеките на регистрираните сексуални престъпници — рече той. — Същото можем да направим и ние. Прайс вече е успял да открие единичен отпечатък, ще го вложи във файндъра… Доста понапреднахме, откакто не си при нас.
Файндър се наричаше машината за автоматично разчитане и сравняване на отпечатъци, въведена неотдавна във ФБР. Тя бе в състояние да разпознае новия отпечатък от палец и евентуално да свърже сегашното разследване с друго дело.
— Заловим ли го, този отпечатък и зъбната снимка ще бъдат напълно достатъчни като доказателства — продължи Крофорд. — Трябва да преценим какъв човек е, а това означава да вземем под внимание куп характеристики. Хайде сега, уйдисай ми на акъла. Представи си, че сме арестували съвсем подходящ заподозрян. Влизаш и го виждаш. Какво у него няма да те изненада?
— Не знам, Джак. Все още не мога да си представя лицето му, да го вземат мътните! Можем да изгубим страшно много време в търсене на измислен от самите нас тип. Ти разговаря ли с Блум?
— Снощи. Съмнява се, че нашият човек е склонен към самоубийство, на същото мнение е и Хаймлих. Блум беше тук за час-два веднага след убийството, но двамата с Хаймлих разполагат с цялото досие по случая. Тази седмица е зает — ще изпитва кандидати за докторска степен. Праща ти поздрави. Нали му имаш телефона в Чикаго?
— Да.
Греъм харесваше доктор Алан Блум, нисък закръглен мъж с тъжни очи, може би най-добрият съдебен психиатър в страната. Освен това високо ценеше факта, че доктор Блум нито веднъж не прояви към него професионален интерес. Нещо рядко за психиатър.
— Блум каза, че не би се изненадал, ако скоро отново чуем за „Зъбльото“ — рече Крофорд. — Може да ни изпрати и послание. — На стената на поредната спалня. — Блум допуска, че е обезобразен или поне се мисли за такъв. Предупреди ме обаче да не придавам особена тежест на подобно предположение. „Не искам да преследваме чучело, Джак, това ще разсее усилията ни…“ Научили са го да се изразява така още в гимназията.
— Той е прав — рече Греъм.
— Ти положително имаш за какво да се заловиш — подхвърли Крофорд. — Иначе едва ли би открил проклетия отпечатък.
— Направо крещеше от стената, Джак — отвърна Греъм. — Но мисля, че ме надценяваш… Не очаквай от мен прекалено много… Става ли?
— О, ще го спипаме! Знаеш, че ще го спипаме, нали?
— Да. По един или друг начин.
— Кой е единият начин?
— Ще открием улики, които сме пропуснали.
— А другият?
— Ще продължава да го върши, докато някоя нощ ще вдигне повечко шум и съответният съпруг ще има достатъчно време да грабне оръжието…
— И никакви други възможности, така ли?
— А ти да не си въобразяваш, че ще го посоча с пръст в тълпата? Не съм екстрасенс. А Зъбльото ще продължи, докато не поумнеем или не извадим късмет… Няма да спре дотук.
— Защо?
— Защото вече му е харесало.
— Ето, знаеш нещо за него — заключи Крофорд.
Греъм замълча и проговори едва когато излязоха на тротоара.
— Чакай следващото пълнолуние — рече той. — И после ела да ми кажеш колко зная…
Върна се в хотела и спа два часа и половина. Събуди се по обяд, взе душ и си поръча кана кафе и сандвичи. Време беше да се заеме сериозно с материалите по убийството на Джейкъби в Бърмингам. Изми очилата си с хотелския сапун и се настани до прозореца с папката в ръка. Първите няколко минути се стряскаше от всеки шум или стъпки по коридора, от захлопването на асансьорните врати. После потъна в четене и забрави всичко.