Вчерашното пътуване от Атланта не беше леко, след Роли заваля сняг и бяхме принудени да пълзим. А и аз бях уморена от приготовленията. Малко след Чапъл Хил Чарли спря колата, слезе и отиде да откърши няколко висулки, за да ми направи мартини с лед. Върна се при колата, като смешно газеше снега с дългите си крака. По косата и клепачите му бяха кацнали снежинки и аз изведнъж си спомних колко много го обичам. Имах чувството, че нещо вътре в мен се чупи, пробожда ме лекичко и оставя след себе си топлинка.
Надявам се грейката да му стане. А ако ми е купил онзи ужасно вулгарен пръстен, направо ще умра! Ще ритна Маделин в задника, задето му показа своя и така се фукаше с него! Четири нелепо огромни брилянта с цвят на мръсен лед… А ледените висулки са тъй чисти и прозрачни! През прозореца на колата проникваха лъчите на зимното слънце и огряваха чашата в ръката ми. На мястото на счупването висулката блестеше с всички цветове на дъгата, ръката ми стана на червеникави и зелени ивици… Бяха толкова — ярки и живи, че просто ги усещах с кожата си.
Когато ме попита какъв подарък искам за Коледа, аз свих ръце на фуния и прошепнах в ухото му: „Искам голямата ти пишка, глупчо! Искам я цялата!“ Леката плешивина на главата му порозовя от смущение. Винаги се притеснява да не чуят децата. Мъжете не вярват на шепота…
Върху тази страница имаше пепел от пурата на някой детектив. Греъм продължи да чете, докато навън постепенно се смрачи. Научи за оперираните сливици на дъщерята, за страха на госпожа Лийдс, открила малка бучка на гърдата си („Всемогъщи Боже, децата са още толкова мънички!“). Три страници по-нататък стана ясно, че бучката била само малка киста, безпроблемно отстранена.
Днес следобед доктор Янович ме пусна да си вървя. Излязохме от болницата и поехме към езерото. Отдавна не бяхме ходили там — все не ни стигаше времето. Чарлз беше взел две бутилки шампанско в количка с лед. Изпихме ги и се заехме да храним патиците, докато слънцето бавно залязваше. В един момент той ми обърна гръб и се изправи на брега. Бях сигурна, че в очите му има сълзи.
Сюзан призна, че е очаквала ново братче при моето завръщане от болницата. Най-сетне у дома!
Телефонът в спалнята иззвъня. Греъм вдигна слушалката. Нещо прещрака и в ушите му екна гласът на телефонния секретар:
— Здравейте, аз съм Валъри Лийдс. Съжалявам, че в момента не мога да отговоря, но ако след звуковия сигнал съобщите името и телефонния си номер, ще ви се обадя при първа възможност. Благодаря.
Греъм имаше чувството, че след сигнала ще чуе гласа на Крофорд, но вместо него прозвуча сигналът за свободно. Отсреща бяха затворили.
След като чу гласа и, изведнъж му се прииска и да я види. Стана и слезе обратно в кабинета.
В джоба му тежеше касета, заснета с камерата „Супер-8“, собственост на Чарлз Лийдс. Три седмици преди смъртта си я оставил за проявяване в една от местните лаборатории и повече не я потърсил. Полицията открила разписката в портфейла му и изпратила човек да я прибере. Изгледали я отначало докрай, но не открили нищо интересно. Такова било положението и с няколкото семейни снимки, дадени за проявяване заедно с касетата.
Греъм искаше да ги види живи. В полицията му предложиха служебния прожекционен апарат, но той пожела да гледа филма в къщата. Със зле прикрито неудоволствие му позволиха да я изпише от склада за веществени доказателства.
В стенния шкаф на кабинета откри прожекционния апарат и сгъваем екран. Монтира ги и седна в голямото кожено кресло на Чарлс Лийдс. Върху облегалката имаше нещо лепкаво. Следи от детски пръстчета, омацани със сладко. Ръката му замириса на бонбони.
Филмчето беше приятно и леко, без звук, направено с голямо въображение. Започваше с кадър на заспалото на килима куче, сив шотландски териер. В един миг главата му се надигна, явно обезпокоена от жуженето на камерата, после отново се отпусна в дрямка. Камерата е насочена към спящото куче. Ушите му се изправят, то скача на крака и започва да лае. Камерата го проследява по посока на кухнята. Кучето спира пред вратата, размахва опашка и потръпва в очакване.
Греъм прехапа устни и също зачака. Вратата се отвори и на прага застана госпожа Лийдс, натоварена с покупки. Премигна, усмихна се изненадано и приглади коси със свободната си ръка. Устните и се раздвижиха, дръпна се встрани и в обсега на камерата се появиха децата с книжни торби в ръце. Момиченцето беше шестгодишно, момчетата — съответно на осем и десет. По-малкото момче, явно ветеран актьор на домашните филми, посочи ушите си и започна да ги мърда. Камерата го следеше отвисоко. В доклада на съдебния лекар беше отбелязано, че Лийдс е бил висок метър и деветдесет.