— Ако се окаже наистина човекът, когото търсим, това ще е първият светъл лъч — кимна Греъм. Отвращаваше се от себе си.
— Точно така. Това ще означава, че не върви, накъдето го поведе оная му работа. Има план. Пренощувал е в града. Знаел е точно какво ще прави през следващите дни, имал е конкретни намерения — да уточни мястото, да пречука кучето, а после и семейството. Господи, нима подобно нещо се нарича намерение? — Спрингфийлд помълча и добави: — Това вече е по твоята част.
— Така е, ако изобщо е нечия част.
— Знам, че вече си имал подобен случай. Вчера, като те питах за доктор Лектър, ясно видях, че ти стана неприятно, но ми се налага да ти задам още въпроси.
— Добре.
— Той беше убил девет души, нали?
— За толкова знаем. Други двама оцеляха.
— Какво стана с, тях?
— Единият все още е закачен за респиратор в една балтиморска болница. Другият е в частна психиатрична клиника в Денвър.
— Какво го е подтиквало да върши подобни неща? Що за лудост е това?
Греъм извърна глава към хората по тротоарите. Гласът му прозвуча така, сякаш диктуваше писмо.
— Вършил го е за удоволствие. И сега би се забавлявал по същия начин. Доктор Лектър не е луд в общоприетия смисъл на думата. Вършил е немислими неща просто защото му е било приятно. Същевременно може да действа напълно рационално, стига да поиска.
— Какво е мнението на психиатрите? Какво му е според тях?
— Наричат го социопат. Това е психопатична личност, чието поведение е антиобществено по агресивен начин. Просто не знаят как другояче да го нарекат. Има някои от отличителните белези на онова, което според тях представлява социопатът. Не му е познато чувството за вина, не изпитва угризения на съвестта. Проявявал е като дете първият и най-страшен симптом — садистична жестокост към животните.
Спрингфийлд изръмжа нещо неразбрано.
— Същевременно обаче няма нито един от другите характерни симптоми — продължи монотонно Греъм. — Не е скитник, няма антиобществени прояви. Не е повърхностен, не е дребен използвач, каквито са повечето социопати. Не е и безчувствен. Просто не знаят как да го нарекат. Електроенцефалограмите му показват странни отклонения, но никой не може да каже точно какви.
— А ти как би го нарекъл? — попита Спрингфийлд.
Греъм се поколеба.
— Как би го нарекъл за себе си?
— Изрод. За мен той е като някое от онези нещастни създания, които от време на време се раждат по болниците. Държат ги на топло, хранят ги, но в момента, в който ги свалят от системите, загиват. Доктор Лектър е точно такъв, но в главата. Иначе изглежда съвсем нормален и никой не би се досетил.
— Двама мои приятели от полицейската асоциация са от Балтимор. Питах ги по какъв начин си успял да откриеш Лектър, но те не знаят. Как го направи наистина? Коя беше първата улика, какво усети най-напред?
— Стана случайно. Шестата жертва бе убита в собствената си работилница. Човекът си беше оборудвал нещо като дърводелско ателие, вътре държеше и ловните си принадлежности. Намерихме го вързан за тезгяха, отгоре висяха инструментите. Беше изкормен, нарязан и изподупчен, от тялото му стърчаха стрели. Раните ми напомниха нещо, но не бях в състояние да се сетя какво.
— И веднага са последвали и други убийства.
— Да. Доктор Лектър беше загрял — следващите три убийства извърши за девет дни. Но тази шеста жертва имаше два стари белега на бедрото. Патологът направи справка в местната болница и установи, че преди пет години човекът е паднал в яма-капан по време на лов с лъкове. Една стрела се забила в крака му. Въпросният лекар бил тогава стажант хирург, а доктор Лектър бил дежурен в кабинета за спешна помощ и пръв обработил жертвата. От инцидента бе минало много време, но реших, че доктор Лектър положително ще помни, ако е имало нещо съмнително в нараняването със стрелата. Затова отидох при него. Ловях се за всяка сламка. Лектър беше практикуващ психиатър. Хубав кабинет. Скъпи вещи, антики. Каза, че почти не помни нараняването. Пациентът му бил доведен от някакъв приятел ловец, и толкова. Но нещо продължи да ме гложди. Нещо в думите на Лектър или някакъв предмет в кабинета му. Двамата с Крофорд предъвкахме всичко. Проверихме и досиетата, но Лектър бе чист. Исках да огледам кабинета му насаме, но съдията не ни даде разрешение за обиск. Не разполагахме с никакви улики. Затова реших да го посетя. Беше неделя, той приемаше пациенти и в неделя. Сградата беше абсолютно пуста, с изключение на един-двама души в чакалнята му. Веднага ме прие. Докато разговаряхме и той най любезно се опитваше да ми помогне, очите ми случайно се спряха на няколко стари книги по медицина на лавицата над главата му. И изведнъж разбрах, че е той. Изглежда, лицето ми се е променило по някакъв начин, защото веднага усетих, че и той разбра. Все още не можех да определя кое конкретно ме бе накарало да реша, че той именно е убиецът. Нямах доверие в преценката си. Трябваше да го обмисля. Промърморих нещо и станах да си вървя. В коридора имаше телефонен автомат. Не исках да събудя подозренията му, преди да съм повикал полицията на помощ. Разговарях с дежурния в участъка, когато Лектър се появил от служебния вход зад гърба ми по чорапи. Не чух стъпките му, само усетих дъха му зад себе си… И това беше.