— Все пак как разбра, че е той?
— Може би седмица по-късно, вече в болницата, нещата започнаха да ми се изясняват. Беше „Ранения човек“ — широко използвана илюстрация в старите учебници по медицина, каквито притежаваше и доктор Лектър. На нея върху една-единствена човешка фигура са показани различни видове бойни рани. Бях я виждал на лекциите по патология в университета. Позата на шестата жертва и раните по нея бяха почти точно копие на „Ранения човек“.
— „Ранения човек“ казваш. Значи само с това си разполагал?
— Да. Случайно го бях запомнил. Чист късмет.
— Ега ти късмета!
— Като не ми вярваш, за какъв дявол ме разпитваш? Нещата се развиха точно така.
— Окей — каза Спрингфийлд. — Благодаря ти, че ми го разказа. Подобни неща трябва да се знаят.
Методите на убиеца започнаха да се очертават след описанието на Парсънс и информацията за кучето и котката. По всяка вероятност е използвал прикритието на инкасатор, за да изучава обстановката около набелязаните жертви, а домашните животни е убивал за удоволствие, преди да се заеме със стопаните им.
Пред полицията се изправи немалкият проблем дали да разгласят тази теория.
Ако обществеността бъде запозната с опасността и застане нащрек, полицията положително би получила своевременно предупреждение за следващото нападение на убиеца. От друга страна, и той ще следи пресата и съответно ще може да промени навиците си.
В полицейското управление постепенно вземаше връх становището да бъдат запазени в тайна тънките нишки на уликите, като се направи изключение единствено за ветеринарните лечебници и приютите за животни в Югоизточните щати, които да докладват незабавно за всяка регистрирана жестокост към домашни животни. Това означаваше, че обществеността ще бъде лишена от едно сериозно предупреждение, и проблемът прерастваше в морален, което тревожеше полицията.
Потърсиха съвета на доктор Алан Блум от Чикагския университет. Той изрази мнението, че ако убиецът се запознае с публикуваните в печата предупреждения, вероятно ще смени тактиката. Същевременно беше сигурен, че едва ли ще престане да напада домашните животни, независимо от риска, който поема. Психиатърът предупреждаваше, че полицията не бива да се надява на двайсет и пет дневна отсрочка — убиецът може да извърши ново нападение и преди следващото пълнолуние, което настъпваше на двайсет и пети август.
На трийсет и първи юли сутринта, три часа след описанието на Парсънс, полицейските участъци на Атланта и Бърмингам и Крофорд от Вашингтон проведоха телефонно съвещание. Стигна се до решението да се изпрати бюлетин до всички ветеринарни лечебници, да се разпространи в района на последното престъпление скицата на художника, а три дни по-късно получените сведения да бъдат предоставени на средствата за информация.
През тези дни Греъм неуморно кръстосваше около къщата на Лийдс с детективския екип от Атланта и показваше рисунката. В нея чертите на лицето бяха само загатнати, но той се надяваше, че някой ще им помогне да ги уточнят.
Екземплярът на Греъм омекна по ъглите от изпотените му ръце. Най-трудно беше да накарат хората да им отворят вратите си. Вечер лягаше в хотелското легло, посипваше с талк получените от жегата обриви, а умът му продължаваше да дълбае проблемите, въртящи се като безмълвна холограма в главата му. Чакаше чувството, което обикновено предшестваше появата на избистрена идея, но то не идваше.
Междувременно в Атланта станаха четири случайни наранявания и едно убийство. Всичките бяха поради нервността на местните жители, насочили оръжие срещу закъснели да се приберат свои роднини. Рязко се увеличиха телефонните обаждания с ненужна и обикновено лъжлива информация, папките за входящи сигнали в полицейския участък просто преливаха. Отчаянието се разпространяваше като грипна епидемия. В края на третия ден Крофорд пристигна от Вашингтон. Отиде право при Греъм и го завари да смъква влажните си чорапи.