— Не — отвърна Греъм. — Видях го само за малко, когато… Срещах го главно в съда. Доктор Блум ми показа някои негови научни статии.
— А той прекрасно ви познава. Много е мислил за вас.
— Имали сте сеанси с него?
— Да. Дванайсет. Напълно непробиваем. Прекалено интелигентен за тестовете, на които го подлагахме. Опити да го изследват направиха Едуардс, Фабре, дори самият доктор Блум. Разполагам със записките им. И за тях е загадка. Не е възможно да се каже какво крие от нас, дали разбира повече от онова, което показва. Но след задържането си написа няколко блестящи статии за „Американски психиатричен дневник“ и „Общи архиви“. Те обаче бяха върху проблеми, които самият той няма. Според мен се страхува. Разкрием ли го, интересът към него ще спадне и остатъка от живота си ще прекара в някоя забравена от бога килия. — Чилтън направи пауза. Беше се тренирал да наблюдава своите събеседници с периферното си зрение. Беше убеден, че следи незабелязано и Греъм. — Всички тук са убедени, че сте единственият, проникнал в същността на Ханибал Лектър. Можете ли да ми кажете нещо за него?
— Не.
— Доста колеги си задават един такъв въпрос: когато сте разследвали убийствата, извършени от Лектър, техния, тъй да се каже, „стил“, бяхте ли в състояние да реконструирате фантазиите му? Помогна ли ви това да го разкриете? — Греъм не отговори. — Страшно много ни липсва материал по тези проблеми. Има една-единствена статия в „Журнал за абнормална психология“. Ще имате ли нещо против да поговорите с колегите? Не, не сега… По този въпрос доктор Блум беше категоричен. Ще ви оставим на спокойствие. Имах предвид някое от следващите ви посещения.
В живота си доктор Чилтън често се бе срещал с човешка враждебност и сега отново я усети.
— Благодаря, докторе — изправи се Греъм. — А сега ме заведете при Лектър.
Стоманената врата на отделението за особено опасни болни се захлопна зад гърба му. Резето изщрака. Знаеше, че доктор Лектър спи почти до обяд. Погледна коридора пред себе си. Оттук килията не се виждаше, но личеше, че осветлението вътре е намалено.
Искаше да го види заспал. Имаше нужда от малко време, за да свикне. Ако усетеше лудостта на Лектър в собственото си съзнание, трябваше да я задържи като рибка в серкме.
За да прикрие шума на стъпките си, тръгна след санитаря с количката, разнасящ чисти чаршафи. Беше много трудно човек да изненада доктор Лектър. В средата на коридора Греъм спря. Предната част на килията беше преградена от стоманена решетка. Зад нея, на разстояние, по-голямо от протегната ръка, бе опъната яка найлонова мрежа. От пода до тавана и от едната стена до другата. Зад нея се виждаше завинтена за пода маса, отрупана с книги в мека подвързия и купища писма. До масата имаше и неподвижен стол. Греъм се приближи до решетката, протегна ръце да я докосне, после ги отдръпна.
Доктор Ханибал Лектър спеше в койката си. Върху гърдите му лежеше разтворен „Големият кулинарен речник“ на Александър Дюма.
В продължение на пет секунди Греъм не отмести очи от него. После доктор Лектър отвори очи и каза:
— Пак сте с онзи отвратителен одеколон за след бръснене, с който бяхте в съда.
— Все него ми подаряват за Коледа.
В кестеновите очи на доктор Лектър светлината се пречупваше в малки червеникави точици. Греъм усети как косъмчетата на врата му настръхват и неволно ги докосна с ръка.
— О, да, Коледа… — проточи доктор Лектър.
— Получихте ли картичката ми?