— Не смятам, че мога да ви убедя. Или ще го направите, или не. И бездруго по случая работи доктор Блум, а той е най-…
— Носите ли досието?
— Да.
— Снимки?
— Да.
— Дайте ми ги, може да си помисля.
— Не.
— Често ли сънувате, Уил?
— Сбогом, доктор Лектър.
— Забравихте да ме заплашите с отнемане на книгите.
Греъм си тръгна.
— Добре, дайте папката, ще ви кажа какво мисля. Папката, макар и непълна, едва се побра в подноса.
— Най-отгоре има резюме, прочетете го сега — каза Греъм.
— Ще имате ли нещо против, ако го сторя на спокойствие? Дайте ми един час.
Греъм го изчака на протъркания диван от изкуствена кожа в мрачното служебно помещение. Санитари влизаха да пият кафе, но той не ги забелязваше. Зяпаше разни дребни предмети из помещението и се радваше, че погледът му може да ги фокусира. На два пъти му се наложи да отиде до тоалетната. Чувстваше се вцепенен. После резето се вдигна и той отново се озова в отделението за особено опасни болни.
Доктор Лектър седеше зад масата, а очите му бяха замислени. Греъм знаеше, че по-голямата част от времето е прекарал над снимките.
— Имаме работа с изключително стеснително момче, Уил. С удоволствие бих се запознал с него. Хрумна ли ви вече, че може да е обезобразен? Или да си мисли, че е обезобразен?
— Огледалата.
— Да. Забележете, че е изпотрошил всички огледала, и то вероятно не само за да използва острите парчета. Защото после ги е подреждал така, че да може да се огледа в тях. Но чрез техните очи… на мисис Джейкъби и на другата… как и беше името?
— Госпожа Лийдс.
— Точно така.
— Интересно — промълви Греъм.
— Не е интересно. Сто на сто това вече ви е хрумнало.
— Мина ми през ума.
— Значи дойдохте да ме поразгледате. Да освежите нюха си. Защо не подушихте себе си?
— Искам мнението ви.
— В момента нямам мнение.
— Когато го имате, бих искал да го чуя.
— Може ли да задържа папката?
— Още не съм решил — каза Греъм.
— Защо липсват описания на дворовете? Имаме фронтален изглед от къщите, архитектурните планове, скици на стаите, в които са извършени убийствата. Но за външната обстановка не се споменава почти нищо. Как изглеждат дворовете?
— Просторни, оградени с живи плетове. Защо?
— Защото, мой скъпи Уил, ако този странник действително има слабост към пълнолунието, той вероятно би поискал да излезе навън и да му се наслади. Още преди да се е почистил, нали разбирате? Виждали ли сте как изглежда кръвта на лунна светлина, Уил? Съвсем черна. Но запазва характерния си блясък. Ако човек се е съблякъл гол, уединението на открито би му доставило удоволствие. Все пак трябва да се съобразяваме със съседите, не мислите ли?
— Смятате, че и дворът има значение при избора на жертвите?
— О, да. Ще има още жертви, разбира се. Оставете ми тази папка, Уил. Ще я проуча най-внимателно. Когато материалите се понатрупат, бих се запознал и с тях. Можете да ми позвъните. В редките случаи, когато ми се налага да разговарям с адвоката си, ми носят телефон в килията. Отначало ме свързваха чрез централата, но ме подслушваха, разбира се. Ще ми дадете ли номера на домашния си телефон?
— Не.
— Знаете ли как ме заловихте, Уил?
— Сбогом, доктор Лектър. Отгоре на папката е телефонният номер, на който можете да ми оставяте съобщенията си.
Греъм стана и си тръгна.
— Знаете ли как ме заловихте?
Вече извън полезрението на доктор Лектър, Греъм ускори крачка и се насочи към стоманената врата. Миг преди тя да се затръшне зад гърба му, прокънтяха последните думи на доктор Лектър:
— Заловихте ме, защото си приличаме.
Усещаше се изтръпнал и същевременно с ужас очакваше да премине това чувство. Свел глава към гърдите си и глух за всичко наоколо, той чуваше единствено плисъка на кръвта в жилите си, сякаш някъде дълбоко в него глухо плющяха невидими криле. Пътят до улицата изглеждаше кратък. В края на краищата това е само една обикновена сграда! Само пет врати деляха килията на Лектър от свободния свят. Греъм не можеше да се отърси от усещането, че докторът е с него. Излезе на улицата, спря и се огледа. Искаше да е сигурен, че е сам.
От колата до отсрещния тротоар Фреди Лаундс направи чудесна снимка на Греъм, застанал в профил под каменния надпис „Щатска болница за психически болни престъпници“.
„Националният сплетник“ така оряза снимката, че от надписа се четяха само последните три думи.