— Бихте ли дошли за минутка да седнете при мен? Искам да ви кажа нещо.
— Какво можете да ми кажете, Айлин?
— Че искрено съжалявам. Когато се напие, Боб винаги се прави на шут. Не искаше да ви обиди. Моля ви, елате да седнем заедно. Само за минутка…
— Ъхъм. — Долархайд избягваше да казва „да“ и „добре“, тъй като изпитваше трудност при произнасянето на звука „д“.
Седнаха на празна маса и жената смутено замачка някаква книжна салфетка.
— Всички се забавляваха чудесно и наистина се зарадваха, че дойдохте — започна тя. — Бяхме и малко изненадани, разбира се. Знаете го Боб — вечно имитира някого… Би трябвало да работи в радиото. Сипеше вицове на различни диалекти, после взе да говори като негър. Когато започна да имитира онзи изговор, съвсем нямаше намерение да ви обиди. Беше твърде пиян, за да държи сметка за присъстващите.
— Всички се смееха, а после изведнъж… спряха да се смеят…
— Точно тогава Боб се осъзна.
— Но продължи, нали?
— Е, да. — Жената най-сетне успя да задържи погледа си върху червените стъкла на очилата. — Когато му направих забележка по-късно, той си призна, че е усетил гафа, но се опитал да обърне всичко на майтап. Сигурно забелязахте как се изчерви.
— Той ме покани… Покани ме да пеем в дует.
— Просто се опита да ви прегърне през рамото. Искаше да обърне всичко на смях, господин Д.
— Смях се до припадък, Айлин.
— Боб се чувства ужасно.
— Не искам да се чувства ужасно, можете да му го кажете. Няма да се отрази на работата ни тук, в лабораторията. Господи, ако притежавах неговия талант, сигурно по цял ден щях да си правя майтап. Скоро пак ще се съберем и тогава той ще разбере, че не му се сърдя.
— Чудесно, господин Д. Знаете ли, под целия си маймунджилък той е един много чувствителен човек.
— Не се и съмнявам. Вероятно е и нежен. — Последната дума прозвуча неразбрано, тъй като Долархайд бе покрил устата си с шепа. Когато седеше в компания, кокалчето на показалеца му неизменно прикриваше основата на носа му.
— Моля?
— Мисля, че сте много лоялна към него, Айлин.
— Така е. Обикновено не пие, позволява си по някоя глътка само в почивните дни. Жена му постоянно звъни в службата и го тормози. Ние жените усещаме тези неща. — Тя потупа Долархайд по ръката. Очите му се промениха и тя забеляза това въпреки непрозрачните стъкла на очилата му. — Приемете го спокойно, господин Д. Радвам се, че успяхме да поговорим.
— Аз също, Айлин.
Той я проследи с поглед. В свивката зад коляното и личеше следа от смукано. Безпогрешно усети, че Айлин не го харесва. Всъщност никой не го харесваше.
В просторната тъмна лаборатория беше хладно и миришеше на химикали. Франсис Долархайд провери проявителя в контейнер номер едно. През него ежечасно преминаваха стотици метри филмов материал, заснет с любителски камери из цялата страна. Температурата и свежестта на химикалите за проявяване бяха от решаващо значение. Именно за тях отговаряше той, включително до прехвърлянето на съответното филмче в сушилнята. Десетки пъти на ден вземаше наслуки по някой филм от контейнера и се заемаше да го проверява кадър по кадър. В тъмната стаичка цареше тишина. Долархайд беше забранил всякакви разговори и контактуваше с помощниците си главно чрез жестове. Когато работното време на следобедната смяна изтече, той остана сам в лабораторията. Зае се да проявява, подсушава и изрязва своите лични филми.
У дома се прибра към десет часа. Живееше сам в огромна, получена по наследство къща в северните покрайнини на градчето Сейнт Чарлс в щата Мисури, отвъд едноименната река, близо до Сейнт Луи. До нея се стигаше по покрит с чакъл път, който се виеше през голяма ябълкова градина. Собственикът и, изчезнал неизвестно къде, не полагаше никакви грижи за нея. Сред зелените дървета стърчаха и много изсъхнали и изкривени от старост ябълки. В края на юли над градината осезателно се усещаше миризмата на гнили плодове. През деня тук гъмжеше от пчели. Най-близкият съсед беше на километър оттук.
След като се прибереше у дома, Долархайд неизменно обхождаше голямата къща. Преди няколко години се бяха опитали да проникнат крадци. Запалваше осветлението във всяка стая поотделно и внимателно я оглеждаше. Външни хора не биха разбрали, че живее сам. Гардеробите все още бяха пълни с дрехите на баба му и дядо му, а четките на баба му продължаваха да стоят върху тоалетката и, непочистени от космите. На нощното шкафче в чаша, от която водата отдавна се беше изпарила, беше поставено ченето и. От смъртта на старицата бяха минали десет години.
(Бихте ли ми донесли ченето на баба си, господин Долархайд, бе му казал собственикът на погребалното бюро. Затворете капака и толкоз, отвърна Долархайд.)