Майлз Камерън
Червения рицар
На снаха ми Нанси Уат
Глава първа
Капитанът на Албинкърк си наложи да престане да се взира през тесния си замъглен прозорец и да свърши малко работа.
Той завиждаше. Завиждаше на момче, три пъти по-младо от него, което командваше чудна рота копиеносци и яздеше насам-натам, докато той си седеше в града (тъй безопасен, че беше скучен) и старееше.
„Не бъди глупак — каза си той. — Разказите за военни подвизи са голяма работа, но на бойното поле е студено, мокро и ужасно. Забрави ли?“
Той въздъхна. Ръцете му помнеха всичко — ударите, нощите, прекарани на земята, сковаващия студ, бронираните ръкавици, които не му бяха съвсем по мярка. Ръцете го боляха постоянно — и наяве, и насън.
Капитанът на Албинкърк, сер Джон Крейфърд, не бе започнал живота си като благородник. Достигна този ранг, защото насилието му се удаваше, а за награда гниеше в този заможен град, чийто гарнизон беше с една трета по-малък, отколкото на хартия. Гарнизон от наемници, които командареха по-слабите, насилваха жените и рекетираха търговците. Гарнизон, който разполагаше с твърде много пари, тъй като назначението на сер Джон включваше правото да инвестира в кервани с кожи от север. Кожите на Албинкърк бяха прочути в десет страни — за да ги получиш, трябваше само да яздиш на север или на запад в Дивото. И да се върнеш жив оттам.
Прозорецът на капитана гледаше на северозапад. Той откъсна очи от него — отново — извади перо и лист хартия и старателно написа:
Господарю,
Рота наемници — добре организирана, с пропуск, подписан от дворцовия управител — мина по моста вчера сутринта. Около четиридесет рицари-копиеносци, всеки придружен от оръженосец, слуга и стрелец. Бяха отлично въоръжени и носеха брони по последна източна мода — изцяло стоманени. Капитанът им беше любезен, но резервиран. И много млад — отказа да съобщи името си и се представи като Червения рицар. На знамето му имаше герб с три златни lacs d’amour1. Заяви, че повечето от тях са поданици на Ваше величество и идват от войните в Гале. Пропускът му беше валиден, така че не видях причина да го задържа.
Сер Джон изсумтя, спомняйки си какво стана всъщност. Никой не бе сметнал за нужно да го предупреди, че от изток приближава малка армия. Извикаха го до портата рано сутринта и, облечен в лекьосан кадифен жакет и опърпани прилепнали панталони до коляното, той се опита да смрази с поглед надутото пале, натъкмено с великолепни доспехи в алено и златно и възседнало боен кон, голям колкото хамбар. Не разполагаше с достатъчно войници, за да арестува когото и да било, а проклетото хлапе очевидно беше Мастит Благородник и капитанът на Албинкърк благодари на Бога, че малкият плати таксата без възражения и с истински пари, тъй като ако се бяха сдърпали, нещата щяха да свършат зле. За него.
Сер Джон осъзна, че гледа към планините и отмести очи. Отново.
Освен това носеше писмо от игуменката на Лисен Карак. Миналата есен тя ме помоли да ѝ пратя петдесет мъже, но се наложи да ѝ откажа — Ваше величество знае, че и без друго не ми достигат хора. Предполагам, че поради липсата на местни мъже тя се е обърнала към наемниците.
Както знае Ваше величество, на мен не ми достигат почти сто души. Разполагам само с четирима рицари, а много от стрелците ми не са в нужната форма. С цялото си уважение бих желал да помоля Ваше величество или да ме смени, или да отпусне нужните средства, за да увелича гарнизона до полагащия му се размер.
Главният майстор от гилдията на кожарите го беше поканил на вечеря. Сер Джон се облегна назад, реши да приключи за днес и остави писмото на бюрото си.
— Пресвети Йесу! — извика Майкъл от другия край на стената. Тя стигаше до рамото му и бе построена от няколко поколения селяни, влачили камъни от полето. Зад нея се издигаше двуетажна каменна къща с пристройки — чифлик, при това богат. Майкъл стоеше насред двора и надничаше през разбитата ѝ предна врата.
— Пресвети Йесу! — отново извика оръженосецът. — Всички са мъртви, капитане!
Благодарение на височината на бойния си кон капитанът виждаше над стената и оглеждаше двора, където хората му преобръщаха труповете и взимаха скъпоценностите им, докато търсеха оцелели. Новата им работодателка нямаше да одобри това, но капитанът смяташе, че плячкосването може да ѝ помогне да разбере кого е избрала да наеме. Опитът го беше научил, че е най-добре бъдещият господар да е наясно какво купува още от самото начало.