Имаше достатъчно следи, но мечката не се виждаше. Почувства се глупав, задето е извадил меча си, но никак не му се искаше да го прибере. Пресните следи бяха оставени преди по-малко от час, а лапата на мечката беше голяма колкото една от калаените чинии в кухнята на комендантството.
Внезапно между дърветата вляво нещо прошумоля. Той опъна юздите и обърна кобилата, която беше отлично обучена и се подпираше на предните си крака, с глава, винаги насочена към заплахата. Той я накара да отстъпи, стъпка по стъпка.
Чу се трясък, нещо прошумоля. После мълниеносно се раздвижи, а той обърна глава, видя как във въздуха изхвърча сойка, бързо се обърна отново и…
Нищо.
— Преблагословена дево, помогни ми — каза сер Марк, после се надигна от седлото, едва докосвайки хълбоците на Бес с шпорите и тя тръгна напред. Рицарят обърна главата ѝ — беше решил да обиколи гората. Едва ли беше толкова голяма. Чу се шумолене, после отново. Нещо изскърца, после изтрещя. Беше съвсем наблизо. Той пришпори Бес и премина в лек галоп. Под копитата на едрия кон земята се разтресе.
Гонеха я. Подушваше коня, чуваше ударите на подкованите му копита по влажната земя и усещаше гордостта и вярата му в убиеца, който го яздеше.
След месеци падение и робия, мъчения и унижение, тя с удоволствие би се върнала, за да се бие със стоманенодрехия войник. Ако го убиеше, щеше да тържествува, а ако не — да дочака по-добра смърт, отколкото си бе представяла от дълго време насам. Само че зад нея мяукаше мечето ѝ. Мечето, всичко беше заради мечето. Бяха я хванали, защото малките не можеха да тичат, а тя не би могла да ги остави, така че търпеше заради тях.
Остана ѝ само женското, по-малкото от двете. Златото в козината ѝ искреше по-ярко и беше на ръба на изтощението заради обезводняването и паниката. Беше изгубила способността да говори и само мяукаше като тъпо животно. Майка ѝ се боеше, че може да е онемяла за цял живот.
Само че трябваше да опита. Кръвта във вените ѝ крещеше, че трябва да се опита да спаси малкото си. Тя вдигна мечето със зъби, както котките носят котенцата си и отново хукна, пренебрегвайки болката в лапите си.
Рицарят заобиколи западния край на гората и видя, че реката описва широка дъга. После зърна тромавото златно създание, което проблясваше на светлината на залязващото слънце като гербово животно върху щит. Мечката тичаше с всички сили и беше толкова красива, толкова Дива. Неопитомена.
— О, Бес — каза той и за миг си помисли, че е най-добре просто да я остави да избяга. Но беше дал клетва за друго.
Кобилата наостри уши, сер Марк вдигна меча си и спусна забралото, а Бес се втурна в галоп. Беше по-бърза от мечката — не много, но величествената женска се движеше по-бавно заради малкото, а и се виждаше, че предните ѝ лапи са целите в кръв.
Той я погна по склона, който се спускаше към реката. Морето беше съвсем наблизо, така че тук тя се разширяваше, а по прилив миришеше на солена вода. Рицарят се намести в седлото, вдигна меча… а мечката внезапно пусна мечето в един храст и се обърна със скок, като огромна котка, превръщайки се от жертва в хищник само за един-единствен удар на човешкото сърце.
Когато мъжът замахна, тя се вдигна на задните си лапи. Беше по-бърза от всяко друго същество, срещу което се бе изправял досега и вложи цялата си мощ и тежест в един унищожителен раздиращ удар, поваляйки коня, въпреки че мечът на рицаря прониза предната ѝ лапа и се заби дълбоко в гърдите ѝ. Под него Бес вече беше мъртва.
Сер Марк се плъзна назад по седлото, както го бяха учили, удари се силно в земята, претърколи се и се изправи на крака. Беше изпуснал меча си и вече не виждаше мечката. Посегна към кинжала в колана си и го извади още докато се обръщаше.
Тя замахна, ударът ѝ го улучи отстрани и го повали, но нагръдникът му издържа и ноктите ѝ не го одраха. По щастливо стечение на обстоятелствата падна до меча си и щом стана, вече го държеше в ръка. Десният му крак бе пострадал сериозно, може би беше счупен.
Мечката кървеше, мечето мяучеше. Майката погледна първо него, после рицаря, след което се обърна, вдигна малкото и хукна към реката. Сър Марк я наблюдава, докато скочи в ледената вода, заплува по течението и изчезна от очите му.
Той остана да стои с увиснали рамене, докато дишането му не започна да се успокоява. После отиде до мъртвата Бес, откри манерката, която беше останала здрава и изпи остатъка от съдържанието ѝ. Помоли се за коня, който бе обичал и зачака да го намерят.