На двеста левги на северозапад Торн седеше под огромен дъб, оцелял цяло хилядолетие. Дебелото дърво се издигаше величествено нагоре, а отрочетата му запълваха пространствата между хълмовете, спускащи се от север и дълбоката река Кохоктън на юг.
Торн седеше на земята с кръстосани крака. Вече не приличаше на човека, който бе навремето — когато се изправеше, беше висок почти колкото плевня, а кожата, която се подаваше между мъха и дрехите, сякаш беше от гладък сив камък. Тоягата му, издялана от дънера на право ясеново дърво, повалено от мълния в двадесетата си година, лежеше в скута му. Докато умът му посягаше към съюзниците му в Дивото, закривените му пръсти, дълги като зъби на вила, изписваха бледозелени огнени знаци. Откри най-младия и агресивния сред кветнетогите — силен народ от западния край на Дивото, който хората наричаха „демони“. Името му беше Тунксис, беше неопитен, гневен и лесен за манипулиране.
Торн му наложи волята си и той дойде. Внимаваше как точно го вика — той имаше по-силни роднини, на които никак нямаше да им хареса, че използва младия демон за собствените си цели.
Тунксис изникна на бегом от дъбовете на изток. Широките отмерени крачки подчертаваха красотата на силните му мускулести крака, а тялото му бе приведено напред. Демонът не губеше равновесие благодарение на тежката бронирана опашка, присъща на неговия вид, но торсът, раменете и ръцете му изглеждаха измамно човешки въпреки непривичния си синьо-зелен цвят. Лицето му беше ангелски красиво, с големи косо поставени очи, дълбоки и невинни, с ивица кост между тях, която плавно преминаваше в елегантния гребен, отличаващ мъжките от женските. Клюнът му бе излъскан до огледален блясък и инкрустиран с лапис лазули9 и злато, за да подчертае социалното му положение, а на кръста му висеше меч, който смъртен човек не би могъл дори да помести.
Беше ядосан, но на неговата възраст младите мъжки са постоянно ядосани.
— Защо ме викаш? — изпищя демонът, а Торн кимна.
— Защото имам нужда от теб — отвърна той.
Тунксис презрително изтрака с клюн.
— Може би аз нямам нужда от теб. Или от игричките ти.
— Моите игрички ти позволиха да убиеш вещицата.
Торн не се усмихна — беше изгубил тази способност, но се засмя вътрешно. Тунксис бе толкова млад.
Клюнът на демона отново изтрака.
— Тя беше едно нищо. — Той отново изтрака, изпълнен с огромно удовлетворение. — Ти поиска да я убия. А и тя беше твърде млада. Покани ме на банкет, а ме нахрани с огризки. С едно нищо.
Торн взе тоягата си в ръка.
— От нея със сигурност нищо не остана.
Приятелят му бе пожелал смъртта ѝ. Колко предателства, колко услуги, които трябваше да върне или измоли! Такова беше Дивото. Заради тези мисли за малко да престане да обръща внимание на демона. Вероятно беше грешка, че му позволи да убива в долината.
— Братовчедка ми казва, че в долината са дошли въоръжени мъже на коне. В нашата долина.
Тунксис забави речта си — така правеха себеподобните му, когато изпитваха силни емоции. Торн се наведе напред, внезапно заинтригуван.
— Моган видяла ли ги е?
— Подушила ги е. Наблюдавала ги е. Преброила е конете им.
Тунксис мръдна вежди по маниера на демоните. Беше като усмивка, но клюнът се затваряше — напомняше на удовлетворението след обилна храна. Торн изучаваше демоните години наред, те бяха най-близките му съюзници, пълководците, на които не вярваше.
— Колко са? — търпеливо попита той.
— Много — отвърна Тунксис, вече отегчен. — Ще ги намеря и ще ги убия.
— Нищо подобно.
Торн се наведе напред и се изправи на крака бавно и внимателно, а клоните на древния дъб обърсаха тежката му глава.
— Откъде ли е намерила войници? — попита той на глас. Когато човек живее сам в Дивото, има опасност да започне да си говори сам. Това вече не го тревожеше така, както в началото — беше привикнал.
— Дойдоха от изток — каза Тунксис. — Ще ги намеря и ще ги убия.
Торн въздъхна.
— Не. Ще ги намериш и ще ги наблюдаваш. Ще ги наблюдаваш отдалеч. Трябва да научим какви са силните и слабите им места. Вероятно ще минат по моста на юг или ще се присъединят към дамата в гарнизона. Това не ни засяга.
— Теб не те засяга, ренегате. Това са нашите земи. Нашата долина. Нашите хълмове. Нашата крепост. Нашата сила. Защото ти си слаб…
Тунксис изтрака три пъти с клюна си, а Торн протегна ръце, дългите му тънки пръсти проблеснаха и демонът се строполи на земята, сякаш някой бе прерязал сухожилията му.
9
Скъпоценен камък, съвкупност от много минерали и химически съединения — основно лазурит с примеси от содалит, слюда и пирит. — Бел.прев.