Гласът на Торн звучеше като съскане на влечуго.
— Аз съм слаб? Войниците са много? Дошли са от изток? Ти си глупаво дете, Тунксис. Мога да изтръгна душата от тялото ти и да я изям, а ти и нокътя си не би могъл да помръднеш, за да ми попречиш. Дори сега не можеш да се движиш и да призовеш силата. Ти си като новоизлюпена рибка, наобиколена от сьомги, не е ли така? И ще ми казваш „много“, сякаш си лорд, който подхвърля трохи на селяните. „Много“? — той се наведе над обезсиления демон и заби тежката си тояга в стомаха му. — Колко точно, малък глупако?!
— Не зная — успя да изрече Тунксис.
— От изток или от югоизток? От Харндън или от планините? Това знаеш ли? — изсъска Торн.
— Не — отвърна Тунксис и се сви.
— Тунксис, предпочитам да бъда любезен. Да се държа сякаш… — Той потърси сравнение, което чуждият разум да успее да разбере. — Да се държа така, сякаш сме съюзници. С общи цели.
— Държиш се с нас като със слуги! Ние нямаме господар! — извика демонът. — Ние не сме като твоите човеци, които лъжат и мамят с красиви думи. Ние сме кветнетоги!
Торн притисна тоягата още по-навътре в стомаха на младия Тунксис.
— Понякога ми омръзва от Дивото и от това безкрайно тегло. Опитвам се да помогна на теб и на народа ти да си върнете долината. Вашата цел е и моя. Затова няма да те изям, колкото и да ме изкушаваш точно сега.
Той отдръпна тоягата.
— Братовчедка ми казва, че не бива да ти вярвам. Че каквото и тяло да си навлякъл, ти си просто човек.
Тунксис се надигна и скочи на крака с неподправена грация.
— Каквото и да съм, без мен нямате шанс срещу силите на Скалата. Никога няма да възвърнете положението си.
— Човеците са слаби — изплю се Тунксис.
— Човеците побеждават твоя народ отново и отново. Изгарят горите, секат дърветата, строят стопанства и мостове, събират армии и вие губите.
Торн си даде сметка, че се опитва да преговаря с дете.
— Тунксис — каза той, улавяйки същината на младото същество. — Подчини ми се. Върви, наблюдавай хората и после се върни да ми докладваш.
Тунксис обаче имаше собствена сила и Торн видя, че натискът му въздейства съвсем слабо. Щом го пусна, демонът се обърна и хукна към дърветата. Едва тогава Торн си спомни, че го е повикал по съвсем друга причина и се почувства стар и уморен. После отново се напрегна и този път призова един от абнетогите, които хората наричаха змейове.
Абнетогите се поддаваха по-лесно, бяха по-малко раздразнителни, макар и също толкова агресивни и тъй като не умееха директно да използват силата, избягваха сблъсък с магьосниците.
Сидхи прилежно кацна в сечището пред дъба, макар че необходимите въздушни маневри изискваха всичките му умения.
— Ето ме — каза той.
— Благодаря ти — кимна Торн. — Искам да надникнеш в по-дълбоката долина на изток — обясни той. — Там сега има човеци. Въоръжени мъже. Вероятно са много опасни.
— Кой човек би бил опасност за мен? — попита змеят, чийто ръст действително не отстъпваше на неговия, а когато разпереше крила, размерът им беше удивителен. Дори Торн изпитваше страх, когато абнетогите се разяряха.
Той кимна.
— Имат лъкове. И други оръжия, които могат зле да те наранят.
Сидхи издаде гърлен звук.
— Защо да отивам тогава? — попита той.
— Избистрих очите на малките ти, когато се замъглиха през зимата. Дадох ти камъка-който-топли за гнездото на другарката ти.
Торн направи движение, с което даваше да се разбере, че смята да продължи да лекува болни змейове, а Сидхи разпери криле.
— Мислех да ловувам — каза той. — Гладен съм. Когато ме викаш, сякаш ме наричаш „куче“. — Крилата му се разтваряха все по-нашироко. — Но може да реша да ловувам на изток. Може случайно да зърна враговете ти.
— Те са и твои врагове — уморено каза Торн и си каза: „Защо до един се държат толкова детински?“
Змеят отметна глава назад и изпищя, крилата му изплющяха и след един хаотичен миг той се издигна във въздуха, а всяко от близките дървета изгуби листа в надигналата се стихия. Дори силен дъжд през нощта не би обрулил толкова много наведнъж.
Тогава Торн се пресегна, използвайки силата си — внимателно и колебливо, като мъж, който става от леглото след тъмна нощ и се опитва да слезе по непознати стълби. Посегна на изток, все по-далеч и по-далеч, докато откри онова, на което винаги се натъкваше. Нея. Господарката на Скалата.
Той опипа стените като човек, който прекарва езика си по счупен зъб. Ето я. Обвита в своята сила. Имаше и нещо съвсем различно, което не успя да разчете. Крепостта разполагаше със собствена сила, с древни знаци, които го възпираха.