Торн въздъхна и остана да седи на дъжда, опитвайки се да се наслади на събуждащата се наоколо му пролет.
„Тунксис уби монахинята и сега дамата разполага с повече войници.“
Беше задействал нещо, без да е сигурен защо. Зачуди се дали не е допуснал грешка.
Глава втора
Дезидерата лежеше на дивана в зимната си градина, дъвчеше свежи череши и се наслаждаваше на промяната, която витаеше във въздуха. Това беше любимият ѝ сезон. След Великите пости идваше Великден, после — Петдесетница, а след това — времето на пикниците и разходките край реката, на пресните плодове и цветята в косите, на босите стъпала… и на турнирите.
При мисълта за турнири тя въздъхна, а зад гърба ѝ Дайота, бавачката ѝ, направи гримаса. Неодобрението на старицата ясно се виждаше в огледалото.
— Какво? Сега и като въздишам ли се мръщиш?
Дайота изправи гръб и го подпря с юмрук, както правят бременните. Пръстите на свободната ѝ ръка си играеха с пищната броеница на шията ѝ.
— Звучите като курва, докато обслужва клиент, господарке, ако простите недодялания език на старицата, която…
— … ви познава от толкова години — довърши кралицата. Дайота действително се грижеше за нея още откакто майка ѝ я отби. — Така ли звуча? И какво знаеш ти за звуците, които издават курвите, дойке?
— Хубава работа, милейди! — размаха пръст Дайота и щом заобиколи паравана, замръзна на място, сякаш се беше блъснала в невидима стена. — О! Всемилостиви Боже! Облечи нещо, момиче! Ще измръзнеш до смърт! Пролетта още не е дошла, трошичке!
Кралицата се разсмя. Беше гола, огряна от бледата слънчева светлина, а несъвършенствата по стъклата на зимната градина проблясваха по златистокафявата ѝ кожа, докато лежеше върху пищната си светлокестенява коса. Тя черпеше нещо от слънцето — нещо, което я караше да грее отвътре.
Дезидерата се надигна и застана пред огледалото — най-високото огледало в цялото кралство, изработено специално за нея, така че да може да се оглежда от високите сводове на стъпалата, дългите крака и дълбоко вдлъбнатия пъп чак до гърдите, изправените рамене, дългата изящна шия, брадичката с дълбока трапчинка, създадената за целувки уста, дългия нос и широко разположените сиви очи с такива дълги мигли, че понякога успяваше да ги близне.
Тя се навъси.
— Видя ли новата придворна дама, Емота?
Застаналата до нея дойка се изкиска.
— Тя е дете.
— С хубава фигура. Талията ѝ е тънка като на оса.
Кралицата се огледа с грижлива изчерпателност, а Дайота се плесна по бедрото.
— Обличай се, нахалнице! — засмя се тя. — Просиш си комплименти. Тя е нищо в сравнение с вас, мис. Дете. Без никакви гърди. — Старицата пак се засмя. — Всички мъже казват, че сте най-голямата красавица на света — додаде тя.
Кралицата продължи да се оглежда.
— Така е, но докога?
Тя вдигна ръце над главата си, изви гръб и изпъчи гърди, а дойката ѝ игриво я плесна.
— Нима искате кралят да ви завари така?
Дезидерата се усмихна на слугинята си.
— Бих могла да кажа „да“. Искам да ме завари точно така — отвърна тя, а после каза с глас, изпълнен със сила: — Мога да кажа също, че гола съм толкова себе си и толкова кралица, колкото и облечена.
Дойката отстъпи крачка назад.
— Само че няма да кажа подобно нещо. Донеси ми нещо красиво — кафявата вълнена рокля, която отива на косата ми. И златния колан.
— Да, милейди — кимна Дайота и се намръщи. — Да изпратя ли няколко придворни дами, за да ви облекат?
Кралицата се усмихна и се протегна, без да сваля очи от огледалото.
— Прати ми придворните дами — отвърна тя и отново се отпусна на дивана в зимната градина.
По настояване на сер Хюго стрелците бяха набили мишени из ливадите надолу по реката. Мъжете се размрънкаха, тъй като им наредиха да натимарят конете, преди да си легнат, а преди да успеят да се захванат с това, ги пратиха да стрелят. Бяха яздили усилено дни наред и в ротата нямаше мъж или жена без тъмни кръгове под очите.
Пияндето, най-старшият, и Уил Главореза, които току-що се бяха върнали с ловеца, след като не успяха да открият следите на убиеца, наредиха на по-младите мъже да разтоварят от каруците мишените, натъпкани със стари парцали или изплетени от слама.
— Сега не ми е ред — оплакваше се Хубавеца. — И защо все ни тормозите?
Може би щеше да изглежда смел, ако не беше изчакал Пияндето да се отдалечи, преди да го каже.