Геслин, най-младият в ротата — само на четиринадесет — чиято кльощава фигура подсказваше, че като момче не са го хранили добре, се качи в една от високите каруци, мълчаливо сграбчи една мишена и я метна на Изтривалката, мъж със смугло лице и особени чуждоземни черти. Той я хвана, изсумтя и я понесе към поляната в далечината.
— Млъквай и свърши нещо — каза той. Хубавеца се изплю и бавно тръгна към една празна каруца.
— Само ще погледна…
Стрелецът на Том Лошия, Аверчето, се появи изневиделица и грубо го блъсна към онази, в която стоеше Геслин, готвейки се да хвърли втора мишена.
— Млъквай и свърши нещо — каза той.
Хубавеца беше толкова муден, че докато изправи и подпре своята, останалите девет вече бяха готови, а четиридесетте стрелци се бяха подредили на сто крачки разстояние, проверяваха резервните си тетиви и се оплакваха от влагата.
Аверчето опъна лъка с прецизно движение, което издаваше големия му опит и развърза ремъка, който придържаше стрелите в колчана му.
— Да открия ли бала? — попита той, опъна тетивата и стреля. На няколко крачки вдясно от него Уил Главореза, който се имаше за най-добрия стрелец на света, стреля секунда по-късно, а докато опъваше огромния си лък, тялото му се изкриви от усилието.
Пияндето опря рога до устните си и го наду.
— Стоп! — изрева той и се обърна към Аверчето. — Хубавеца още е на стрелбището!
Аверчето се ухили.
— Отлично виждам къде е — отвърна той. — Уил също.
Двамата приглушено се изсмяха, когато Хубавеца се показа иззад мишената в центъра и хукна към тях колкото го държаха дългите му кльощави крака. Стрелците ревяха от смях, а той плюеше от бяс и уплаха.
— Копеле такова! — кресна на Аверчето.
— Казах ти да действаш по-чевръсто — меко отвърна той.
— Ще кажа на капитана!
— Кажи му — кимна Пияндето и му посочи пътя. — Заминавай.
Хубавеца пребледня, а зад него останалите застанаха по местата си и започнаха да стрелят.
Капитанът закъсня за тренировката — изглеждаше уморен, движенията му бяха бавни. Докато наблюдаваше рицарите, той се подпираше на каменната стена около кошарата, която сер Хюго бе превърнал в тренировъчен двор.
Въпреки изтощението и тежестта на бронята и ризницата си, сер Джордж Бруз пъргаво сменяше гард след гард. Противникът (или „компаньонът“ му, както го наричаха на езика на тренировките), беше привлекателният Робер Лилиар, който се биеше толкова предпазливо, че стилът му ярко контрастираше с показността на дрехите и бронята му.
Бруз преследваше Лилиар като пантера с висока стъпка, а ръката му преминаваше от една позиция в друга — ниско долу, право напред с вдигната брадва и издадено дясно стъпало и накрая високо над главата, преди да я опре на дясното си рамо като дървосекач, прилагайки женския гард.
Набитият и предпазлив Франсис Аткорт се изправи срещу Томас Дъръм. И двамата бяха опитни войници, рицари без титла, които се биеха от десетилетия. Обикаляха се, без да поемат рискове и капитанът си помисли, че може да заспи, докато ги гледа.
Появи се Том Лошия и опря гръб на стената до него, макар че главата му стърчеше видимо над неговата. Всъщност над перото на шапката му.
— Искате ли да се пробваме? — ухили се Том. Никой не обичаше да тренира с него — чуждата болка му доставяше удоволствие. Капитанът знаеше, че въпреки броните, подплатените долни дрехи, ризниците и грижливите проверки на оръжията, тренировъчните двубои са опасни — хората му постоянно пропускаха дежурства заради счупени пръсти и други травми, при това без да се е стигало до внезапните изблици на гняв, когато изпитваха болка или някой им нанесеше лична обида… Когато тренировъчния двор се превърнеше в арена за дуели.
Проблемът беше, че ако искаха да се подготвят за истински бой, нямаше с какво да заменят тези упражнения. Беше научил това на изток. Погледна към Том — човекът трябваше да мисли за репутацията си, а предишния ден капитанът го беше изложил публично.
— Какво оръжие предпочитате, сер Томас?
— Меч — каза Том Лошия, после опря ръка на стената, прескочи я, приземи се на пръсти, извъртя се и изтегли меча си — сто тридесет и пет сантиметра желязо, източна направа, със силно нашарено острие. Хората му твърдяха, че бил омагьосан.
Доста обезпокоен, капитанът тръгна край стената. Влезе в кошарата през портата и Майкъл му донесе шлем с мрежа пред лицето и тежък авентейл10. После му подаде собствения му меч, който беше с тринадесет сантиметра по-къс от този на Том, без украшения, с обвита с тел дръжка, увенчана с тежка желязна халка.
Докато Майкъл наместваше забралото му, Джон от Рейгейт, оръженосецът на Том Лошия, постави шлема на главата му. Докато го затягаше, Том се ухили.