Само че нищо не стана. Том не се завъртя, а просто го повлече след себе си и той увисна на лакътя му. Исполинът се изви наляво, после надясно, а капитанът не можеше да се пусне, без да се стовари на земята. С инструктора му никога не бяха обмисляли подобна ситуация.
Огромният хълминец отново го завъртя, опитвайки се да се отърси от него. Намираха се в безизходно положение — капитанът здраво държеше меча на Том, като освен това притискаше рамото и лакътя му, но той го бе вдигнал във въздуха. Острието му беше свободно, така че капитанът пъхна дръжката между сключените му ръце с надеждата така да успее да постигне онова, което целеше от самото начало. Представите му за начина, по който функционираха и двубоите, и вселената, бяха сериозно разклатени.
Дори сега, въпреки че използваше и двете си ръце, Том отново го завъртя като териер, който дави плъх, за да му строши врата. Като използваше всяко влакно от достойните си за възхищение мускули, капитанът наби дръжката между ръцете му, използва главата му за опора на острието и го хвана откъм гърба, увисвайки на него с цялата си тежест… вследствие на което се стовари върху врата му и двамата полетяха към земята.
Червения рицар лежеше в овчите нечистотии, а пред очите му проблясваха ситни звездички. Дишаше толкова тежко, че хъхреше като ковашки мях. Нещо под него се раздвижи, той се изтърколи встрани и откри, че телата им са се преплели, а грамадният му противник се смее.
— Луд сте като генгрит! — каза Том, надигна се от мръсотията и едва не го задуши в прегръдките си. Някои от войниците аплодираха, други се смееха. Майкъл сякаш всеки миг щеше да се разплаче, но това беше само защото трябваше да чисти доспехите на господаря си, а те бяха омазани с фъшкии.
Щом свали шлема си, капитанът усети ново разтежение отляво на кръста, рамото също го болеше. До него стоеше Том.
— Смахнат сте вие — ухили се той. — Смахнат!
Макар че беше свалил шлема си, младежът имаше сили само да диша. Крис Фолиак, друг рицар, който досега се бе държал на разстояние от него, дойде да се ръкуват и се ухили на Том.
— Все едно се бориш с планина, нали? — попита той.
Капитанът поклати глава.
— Никога не съм…
Фолиак беше едър мъж, привлекателен, червенокос и очевидно от знатен произход.
— Хареса ми как го приклещихте — каза той. — Ще ме научите ли?
Капитанът се огледа.
— Нека да не е точно сега — отвърна той.
Това вече ги разсмя.
Кралят току-що беше победил няколко от приближените си по време на тренировка, когато главният му маршал, лорд Аликзандър Глендауър (възрастен мъж с белег, който пресичаше цялото му лице от дясната вежда чак до устата, където зле зарасналата рана надигаше брадата му и той винаги изглеждаше така, сякаш се хили подигравателно, а носът му бе толкова изкривен наляво, че повечето хора, с които се срещаше, видимо потръпваха) се приближи към него, следван по петите от червенокос великан.
Кралят беше на мнение, че белегът на Глендауър никак не му приляга — той беше отличен компаньон, който не обичаше подигравките и винаги говореше прямо, без да избухва или да ласкае, а търпението му беше легендарно сред войниците.
— Милорд, смятам, че познавате Ранълд Лохлан, който от две години ви служи като рицар.
Кралят се поклони и подаде ръка на червенобрадия мъж, който очевидно бе роден сред Хълмовете — риж, с белези по лицето, пронизващосини очи, остри като стоманени кинжали и два лакътя11 ръст, които доспехите от калена стомана и червената ливрея на кралската гвардия не можеха да скрият.
Ранълд се поклони дълбоко, а кралят притисна дланта му между своите.
— Значи ме напускаш — топло каза той. — Зърнех ли огромната ти брадва, винаги се чувствах в безопасност.
Ранълд отново се поклони.
— Когато сложих подписа си, обещах на лорд Глендауър и сър Ричард две години служба — каза той. — У дома имат нужда от мен, пролет е и ще караме добитък.
Въпросният сър Ричард Фицрой беше капитан на гвардията.
— Братовчед ти е джелепин, знам това — кимна кралят. — Пролетта ни донесе неприятности, Ранълд. За Алба е по-добре брадвата ти да варди крави сред Хълмовете, отколкото краля в Харндън, така ли?
Засрамен, Ранълд повдигна рамене.
— Ще има война, ня’а с’нение — призна той и се ухили. — Няма съмнение, милорд.
Кралят кимна.
— А когато прекарате добитъка…? — попита той.