— Само тридесет леопарда ли струва? — попита Ранълд.
— От континента е — отвърна майсторът. Не изсумтя, но все едно го беше направил. После се усмихна и му подаде тежка върлина, от чиито краища висеше торба.
— Това ще я среже както остър нож — ябълка.
Щом Ранълд я пое, го изпълни усещане, подобно на онова, което изпитва влюбен мъж, когато разбере, че любимата споделя чувствата му.
Едуард сряза ремъците, разкривайки остър, обвит в тежък бронз стоманен шип. От другата му страна беше острието — тесен полумесец от блестяща стомана, дълго колкото мъжка ръка и завършващо със зловещ връх и остра кука. Брадвата бе отлично балансирана, като острие на меч, с дъбова дръжка със стоманени пръстени, които да я предпазват от удари. Брадва на хълминец, но по-изпипана, изкована от майстор, а не от странстващ панаирджийски ковач.
Ранълд не можа да се сдържи и я прехвърли от едната си ръка в другата. Острието разсече въздуха, разминавайки се на косъм с измазания с гипс нисък таван.
Едуард се притисна към стената, а майсторът кимна, удовлетворен.
— Онази, която ми донесохте, беше добро оръжие. От провинцията, но добре изработено. Лустрото обаче… — потръпна той и вдигна рамене. — Освен това си рекох, че може да се балансира и по-добре.
Шипът на края на оръжието бе дълъг колкото рицарски кинжал, тристранно заточен, с безмилостно остър връх. Ранълд само се усмихна, изпълнен с благодарност. Майсторът му беше направил и калъфи — един за брадвата и един за шипа, и двата дървени и покрити с червена кожа. Великанът му отброи сто сребърни леопарда — значителна част от годишната му надница — а после възхитено се загледа в шлемовете на тезгяха.
— Продадени са вече — отбеляза майстор Пайл, проследявайки погледа му. — Освен туй си мисля, че нито един няма да може да побере чутурата ви. Върнете се зимата, когато работата е по-малко и ще ви направя шлем, с който и с дракон да можете да се биете.
Въздухът сякаш изстина.
— Така ще го призовете — каза Едуард и се прекръсти.
— Не знам какво ме накара да го изрека — отвърна майсторът и тръсна глава, — но ще ви направя шлем.
Ранълд отнесе новата ризница при товарния си кон, който не я хареса и наполовина колкото него — не му беше приятна нито тежестта ѝ, нито пренареждането на дисагите. После червенобрадият мъж се върна за брадвата и с любов я пъхна в каишите на ездитния кон — да му е подръка. Никой от наблюдателите не се съмняваше, че ще я вземе в ръце поне дузина пъти, докато напусне покрайнините на града. Или че ще спре и ще я изпробва върху първия храст, на който се натъкне.
— Значи днес заминавате — рече майсторът, а Ранълд кимна.
— На север се нуждаят от мен — обясни той. — Братовчед ми ме повика.
Ковачът кимна.
— Пратете му много поздрави, а на вас желая щастие.
Великанът го прегърна, излезе навън и поведе конете обратно нагоре по брега на реката. Спря в параклиса на свети Тома и коленичи да се помоли, свел очи. Над него светецът загиваше от ръцете на войници — рицари в кралски ливреи. Тази сцена винаги го караше да се чувства неловко. Купи си пай от едно парцаливо момиченце, застанало до портата на моста и замина.
— Страховит човек — рече майсторът на чирака си. — Малко такива познавам. Но пък е благороден като дама — повече рицар от много шпороносци.
Едуард беше твърде зашеметен от възхищение, за да отвърне.
— Къде е нашият скъп тъкач? — попита майсторът.
— Закъснява, ваше превъзходителство — отвърна чиракът, а Тад поклати глава.
— Туй момче и за погребението си ще закъснее — каза той, но по гласа му си личеше, че изпитва единствено възхищение към младежа. — Ако обичаш, Нед, увий шлемовете в слама и ги занеси в дома на мастър Рандъм.
Колкото и да е мил господарят му, всеки чирак обича да излезе от работилницата.
— Може ли едно пени за кошници?
Майстор Тадиъс пъхна няколко монети в ръката му.
— Ще ми се да му бях изковал шлем — каза той. — Откъде пък ми текна да мисля за дракони?
Дезидерата скромно седеше на висок стол от слонова кост в голямата зала, чиито измазани с хоросан стени бяха покрити с трофеи, донесени от хиляди храбри рицари — глави на всякакви създания, и дребни, и едри, наредени около големия колкото кон череп на съвсем млад дракон, който изпълваше северната стена чак до разноцветния витраж, като корпус на лодка, подала се от морето. Колкото пъти го погледнеше, този дракон все ѝ се струваше различен… но беше огромен.
Тя белеше зимна ябълка със сребърен нож, а косата приличаше на кестенявозлатист ореол около главата ѝ — внимателно обмислен ефект, докато седеше сред лъчите светлина, нахлуващи през прозореца с розите, който кралят толкова обичаше. На мраморния под с шахматна шарка седяха придворните дами, насядали около нея с разперени като хербарии поли, а дузина от по-младите рицари — точно онези, които би трябвало да се упражняват отвън, кръстосвайки мечове с инструкторите — лениво се подпираха на стената. Един от тях, с шест години по-възрастен, както и по-опитен от останалите, носеше прякора Коравата ръка, тъй като убил създание от Дивото с един-единствен юмручен удар. Подвигът му беше добре известен, а и той често го разказваше.