Кралицата не обичаше мъже, които се хвалят. Тя отлично разбираше кой е достоен и кой — не и дори смяташе това за свой свещен дълг. Направо обожаваше да открива срамежливците — смелите мъже, които не разказваха на никого за делата си. Не ценеше самохвалковците, особено когато седяха в нейната зала и флиртуваха с нейните придворни дами. Тъкмо беше решила да го накаже, когато влезе кралят. Бе облечен скромно, миришеше на коне, доспехи и пот и тя се уви около него и миризмата му, сякаш бяха младоженци. Той ѝ се усмихна и я целуна по носа.
— Много обичам, когато правиш така.
— В такъв случай тренирай по-често — каза тя и го хвана над лакътя. Зад краля стоеше сер Драйънт и търкаше охлузената си шия, а зад него бяха сер Алън и главният маршал, лорд Глендауър.
Дезидерата се засмя.
— Победи ли тези бедни рицари?
— Дали ни победи? — повтори Драйънт и печално се засмя. — Премаза ме както лавина — буболечка, милейди. Негово величество има нов кон, по-голям от дракон.
Сер Алън повдигна рамене.
— Да, лейди, свали ме от коня. — Той погледна към сер Драйънт и се намръщи. — Смятам, че е невъзпитано да намеквате, че конят на краля ви събори в пясъка.
Драйънт отново се засмя — не беше човек, който остава унил за дълго.
— Едър човек съм — отбеляза той. — Съборят ли ме, има какво да се удари в земята, а тя още е замръзнала. — Той отново потърка врата си и хвърли поглед към придворните дами, седнали до своите рицари. — Ами вие, младежи? Вие къде бяхте, докато се сипеха ударите?
Коравата ръка кимна одобрително.
— Точно тук, до топлата стена, огрени от красотата на кралицата и тези прелестни цветя — отвърна той. — Кой мъж доброволно отива да се бие на замръзнала земя?
Кралят се намръщи.
— Може би мъж, който се готви за война? — тихо попита той. Коравата ръка се огледа, търсейки подкрепа. Неоснователно бе приел закачливия тон на разговора за позволение да се закача с краля. Кралицата се усмихна, доволна, че толкова бързо са го поставили на мястото му.
— От другата страна на Стената дебнат създания, които биха строшили бронята ви, за да изядат онова, което се крие в нея. Или за да изпият душата ви — каза кралят и докато се разхождаше сред редиците наведени глави, гласът му огласи залата. — И когато не сте сред тези прелестни цветя, рицарю, вие отлично съзнавате, че говоря истината. Вече сте воювали с Дивото.
Кралят не беше нито най-високият, нито най-привлекателният мъж в залата, но заговореше ли така, никой не можеше да се сравнява с него.
Коравата ръка сведе очи към пода и раздразнено прехапа устни.
— Исках само да се покажа забавен, сир. Моля за прошката ви.
— Потърсете я в Дивото — отвърна кралят. — Донесете ми три глави и ще ви позволя да флиртувате с придворните дами на кралицата. Донесете ми пет и ще можете да флиртувате със самата нея.
„Ако смеете“ — помисли си тя. Кралят се ухили, спря до младия човек и сложи ръка на рамото му, а Коравата ръка се скова. Не искаше да напусне кралския двор, това се виждаше.
Кралят доближи устни до ухото на рицаря, но кралицата чу думите му. Както винаги.
— Три глави — прошепна кралят, без да престава да се усмихва. — Иначе ще ви заточа в замъка ви, заклеймен като неверник и страхливец.
Докато наблюдаваше реакцията на своите придворни дами, кралицата остана спокойна. Коравата ръка се харесваше на жените. Лейди Мери, известна като Коравото сърце, наскоро бе казала, че ръцете му всъщност не са чак толкова корави. Седнала до кралицата, тя стисна устни, твърдо решена да не ѝ издаде болката си. Междувременно кралят направи знак на оръженосците си и тръгна нагоре по стълбището, към оръжейната.
Щом той излезе, Дезидерата отново седна и се захвана с ръкоделието си — шиеше риза, която съпругът ѝ да носи под доспехите. Придворните дами се събраха наоколо ѝ и, усетили желанието ѝ, обърнаха гръб на младите рицари, които гледаха на Коравата ръка като на свой водач. Поне доскоро — сега неутешимо страдаха, че са изгубили предводителя си и шумно си тръгнаха, както правят младите мъже, когато ги уязвят. Кралицата се изсмя, а Коравата ръка спря под арката на главния вход и се обърна назад. Срещна погледа ѝ и тя ясно усети гнева му, понесен от слънчевите лъчи, които ги деляха.