Докато се качваше по стълбите — широки мраморни стъпала, изработени от Древните — тя внимателно ги слушаше. Не се кискаха, което ѝ хареса.
Кралят беше в оръжейната с двама оръженосци, Саймън и Огбърт, които си приличаха като две капки вода — имаха еднакви лунички и дори еднакви трапчинки. Съпругът ѝ беше по риза и бричове, долната част на току-що свалената броня още лежеше на пода, а всеки от оръженосците държеше по един стоманен ръкав и го бършеше с къс еленска кожа.
Кралицата им се усмихна ослепително.
— Вървете си — нареди тя и те побягнаха. Така правят всички млади момчета, когато пред тях се изправи красива жена.
Кралят се отпусна на пейката.
— А, виждам, че съм спечелил уважението ти — ухили се той и за миг се подмлади с двадесет години. Дезидерата коленичи и свали единия ремък.
— Ти си кралят. Единствено ти никога не трябва да печелиш уважението ми.
Той наблюдаваше как кралицата разкопчава и другия ремък. Дезидерата ги сгъна и ги остави на масата зад себе си, а после, без да бърза, седна в скута му, обви врата му с ръце и го целува, докато той се възбуди. После се изправи на крака и свали роклята си. Направи го методично и внимателно, без да сваля очи от него, а той я наблюдаваше така, както вълк гледа агне. Роклята падна на пода и тя остана само по долна риза от стегната коприна, която я покриваше от врата до глезените.
Кралят се изправи.
— Може да влезе някой — изрече той в косата ѝ, а тя се засмя.
— Какво ме е грижа?
— Нека тежи на вашата съвест, лейди — каза той, извади ножа си, притисна го до шията ѝ, целуна я и сряза ризата от деколтето до кръста. Острието беше толкова остро, че тя сякаш сама се разтваряше, а кралят режеше толкова внимателно, че ножът нито веднъж не докосна кожата под нея.
Докато я целуваше, кралицата се разсмя.
— Много ми харесва, когато правиш така — каза тя. — Дължиш ми риза. Копринена.
Дългите ѝ пръсти измъкнаха ножа от ръката му, а тя отстъпи назад, сряза бельото си при раменете и когато то падна на пода, заби ножа в масата така, че той заседна.
Кралят свали ризата и панталоните си с повечко усилия и чувствително по-малко елегантност и тя му се присмя. После двамата бяха заедно.
Щом свършиха, Дезидерата легна на гърдите му. Някои от косъмчетата бяха сиви и пръстите ѝ се заиграха с тях.
— Стар съм — каза той, а тя се намести върху него.
— Не чак толкова.
— Дължа ти повече от една копринена риза.
— Нима? — попита тя и се надигна над него. — Не мисли за бельото, скъпи. Мери ще смени презрамките за един час.
— Не говорех буквално. Дължа ти живота си. Дължа ти… все още нестихналия си интерес към този безкраен ад, наречен царуване.
Той изръмжа, а тя погледна надолу.
— Безкраен ад ли? Но на теб ти харесва. Обичаш го.
Кралят я придърпа към себе си и скри лице в косите ѝ.
— Не колкото обичам теб.
— Какво има? — попита тя, докато си играеше с брадата му. — Тормози ли те нещо?
Той въздъхна.
— Един от любимите ми подчинени днес напусна. Ранълд Лохлан. Отиде си, защото трябва да стане богат, за да се ожени за твоята лейди Алмспенд.
Тя се усмихна.
— Той е достоен мъж и или ще го докаже, или ще умре, докато се опитва.
Кралят отново въздъхна.
— Да, но за бога, жено, изкушавах се да му дам торба злато и титла, за да го задържа при себе си.
— И щеше да го лишиш от възможността да постигне това сам.
Той повдигна рамене и отвърна:
— Хубаво е, че един от нас е идеалист.
— Ако си в щедро настроение — каза тя, — може ли да ми организираш турнир?
Кралят беше силен, с мускули на борец и бързо се изправи, въпреки тежестта и върху гърдите си.
— Турнир. За бога, лейди, това ли се опитвахте да постигнете?
Тя му се ухили.
— Толкова очевидно ли беше?
Той поклати глава.
— Би трябвало много да се изплаша, ако в хубавата ти главица се загнезди идея, която не ми допада. Да, разбира се, че може да ти организирам турнир. Само дето винаги печели не който трябва, градът се превръща в лудница, замъкът — в кочина, ти, мила моя, се вълнуваш твърде много, а аз трябва да арестувам мъже, чието единствено провинение е, че са прекалили с пиенето. И всичко това заради твоите капризи!
Той се разсмя, тя също. Дезидерата отметна глава назад и видя желанието в очите му.
— Да! — каза тя. — Заради моите капризи.
Той продължи да се смее с нея, а после се намръщи.
— Освен това от север се носят слухове — каза кралят.
— Слухове ли?
Тя отлично знаеше какви са — на север бушуваше война, а от Дивото нахлуваха нашественици. Нейна работа беше да го знае.