Кралят повдигна рамене.
— Няма значение, любима. Ще организирам турнир, но може да се наложи това да почака, докато мине пролетната кампания.
Тя плесна с ръце. Все пак, пролетта най-сетне се задаваше.
Глава трета
Еймис Хоб успя да принуди крантата си да галопира достатъчно дълго, за да стигне до капитана навреме. Ротата маршируваше по пътя под строй — без каруци, без багаж и без върволица от хора, които да се влачат подире им. Те бяха останали в лагера заедно с дузина часовои.
— Милорд, Гелфред казва, че открил мястото. В гората било. И пътеката, и дупката.
Еймис Хоб беше дребен мъж с нос, чупен толкова пъти, колкото собственикът му бе нарушавал закона. Съгледвачът показа на капитана ловния си рог, в който имаше буца фъшкии. „От някое убито животно“ — помисли си капитанът и погнусено сбърчи нос. Това беше отмъщението на Гелфред за безбожието му. Понякога обаче да се съобразяваш със зова на плътта си беше отмъщение само по себе си.
Той рязко кимна на Хоб.
— Просто ще взема думите на Гелфред за чиста монета — каза капитанът, изправи се в стремената и изрева: — Слагайте доспехите!
Заповедта премина по колоната по-бързо от галопиращ кон. Мъже и жени нахлупиха подплатените си подшлемници и нагласиха басинетите върху тях. Войниците винаги яздеха в броня от главата до петите, но само някой новак или твърде нетърпелив оръженосец би носил шлем и бронирани ръкавици. Повечето рицари не ги слагаха, преди да зърнат лицето на врага.
Майкъл донесе островърхия шлем на капитана и го вдигна високо над главата му, за да издърпа хълковия авентейл, който предпазваше врата и се спускаше по раменете му от ръба на шлема. Нагласи го върху подплатената шапка и повдигна забралото, но капитанът му направи знак да спре за миг и издърпа краищата на мустаците си. Много се гордееше с тях, а те отлично прикриваха възрастта му… или по-точно младостта му. Накрая Майкъл нагласи наметката върху нагръдника му, провери катарамите под мишниците му и сложи бронираните ръкавици на ръцете на господаря си една по една, докато капитанът оглеждаше пътя на север.
— Къде е? — попита той Хоб.
— Малко по-нататък. Ще пресечем потока и ще го последваме на запад в гората.
Щом му нахлузи и втората ръкавица, Майкъл откачи меча му за езда и взе дългия боен меч от Тоби, който стоеше изправен между двама им и му го подаваше с развълнувано изражение и бисквита в свободната си ръка. Майкъл му връчи по-късия меч и запаса капитана с бойния, който тежеше над килограм и половина и бе дълъг повече от метър. Тежестта му винаги въздействаше на Червения рицар — подсказваше му, че предстои сериозно начинание.
Той се обърна и се поизправи в стремената, усещайки нарасналата тежест на бронята. Междувременно колоната се беше строила.
— Колко е далеч?
— На една левга от тук. Не, по-малко. Ще стигнем за час — сви рамене Хоб, а ръцете му трепереха.
— Стандартна формация, значи. Щом кажа, тръгвайте! — извика капитанът и се обърна към оръженосеца си. — Дай сигнал със свирката, не с тромпета.
Майкъл го разбра и посегна към сребърната свирка на врата си. Карлъс, огромният тромпетчия и оръжейник на ротата, сви рамене и направи крачка назад. Колоната тръгна, а конете изведнъж станаха нетърпеливи, наостриха уши и вирнаха глави. Кавалерийските потръпваха от вълнение, а по-леките, които носеха стрелците, се заразиха от тях и по-неопитните ездачи с мъка ги удържаха.
Изкачиха един издължен хълм, а после се спуснаха до потока, който бързо клокочеше, набъбнал след двудневния дъжд. Хоб ги поведе сред дърветата и щом стигнаха до границата с Дивото, капитанът успя да забележи, че клоните им са почти голи. Тук-там бяха напъпили, но пролетта не беше навестила северната част на страната и снегът все още белееше върху закътаната страна на по-едрите камъни.
В тези гори видимостта беше много добра… което означаваше, че и него могат да го видят, особено в разкошната му лъсната до блясък броня в бяло, червено и златно.
Води ги напред още половин левга, а колоната се виеше зад гърба му. Хората му вървяха двама по двама, като лесно си проправяха път сред редкия храсталак. Дърветата бяха огромни, а клоните им — дебели, дълги и толкова нависоко, че дори главата на Том Лошия беше далеч под тях.
Внезапно го обзе предчувствие, че ги води в капан. „Представи си това ноктесто чудовище да се вреже в строя, преди хората ти да са успели да слязат от конете и да се подготвят за него!“ — каза си капитанът, вдигна юмрук, за да им направи знак да спрат, разпери ръце — отлично упражнение, когато човек е с доспехи — и ги свали обратно долу. Този жест означаваше „слезте от конете“.