Той самият направи същото, което дълбоко възмути Грендъл. Жребецът обичаше битките и вкуса на пръските гореща кръв в устата си.
„Не и този път“ — помисли си капитанът, а Тоби дойде да поеме шлема му.
— Не се отдалечавай, млади Тоби — приветливо го предупреди господарят му. — Да дойдат всички капрали.
Вече слязъл от коня и напълно спокоен, Майкъл наду свирката. После връчи на капитана късо копие с острие колкото мъжка ръка от едната страна и остър шип от другата. Йеханес, Хюго и Майлъс се приближиха, а броните им почти не звънтяха.
— Гелфред наблюдава звяра, на по-малко от една левга оттук са. Искам колоната да се разпръсне. Удряйте го най-вече по крилата, в слабините — по-нарядко. И всеки рицар да има стрелец зад себе си.
Капитанът се огледа.
— Както обикновено, значи — рече Йеханес с тон, който казваше „Не можа ли това да речеш?“.
— Да, както обикновено. Да го нашарим със стрели и да приключваме.
Сега не беше моментът да спори с Йеханес, който беше най-добрият сред старшите войници, но никак не го харесваше. Огледа се в опит да намери вдъхновение.
— Гората е гъста — заяви Йеханес. — Не е добре за стрелците.
Капитанът вдигна ръка.
— Не забравяйте, че Гелфред и още двама от ловците ни са там — каза той. — Да не вземете и тях да нашарите със стрели.
Последните две трети от колоната се събраха и тръгнаха напред, а после се пръснаха на юг и на север, оформяйки полумесец, дълъг около двеста лакътя. Разпределиха се в три редици — рицарите най-отпред, зад тях — оръженосците, а най-отзад — стрелците. Някои носеха лъкове, дълги близо сто и осемдесет сантиметра, всички имаха арбалети, а някои — рогови лъкове от Изтока.
Капитанът огледа строя и кимна — хората му си знаеха работата. Виждаше Дръзката, която яздеше на север, Том Лошия беше още по-далеч напред. Какво друго им оставаше? Да станат разбойници? Той им даваше цел. „Харесвам ги — помисли си той. — Всичките. Дори Късоносия и Уил Главореза.“ Капитанът се ухили и се зачуди какво ли щеше да излезе от него самия, ако не бе открил това поприще.
— Дайте да си свършим работата — изрече той на глас. Майкъл рязко изсвири, после още веднъж и ротата потегли. Не бяха изминали и двеста крачки, когато от лявата им страна изникна Гелфред и размаха ръце. Капитанът вдигна юмрук и останалите спряха. Една-единствена стрела, пусната от някой изнервен стрелец, изтрака в храсталака на малко повече от метър от ловеца. Той го изгледа свирепо, а Майлъс изсъска:
— Разбери името му. Проклет новак.
Гелфред изтича до капитана.
— Едро е — каза той. — Но не мисля, че търсим него. Не знам как да го опиша, по-различно е. По-голямо. — Той сви рамене. — Може и да греша.
Капитанът обмисли чутото и се загледа в безкрайната гора, където вечнозелените дървета и елшите растяха по-нагъсто от старите дъбове и ясени. Усещаше страшилището. То знаеше, че са тук.
— Ще ни нападне — каза капитанът възможно най-безизразно, за да не предизвика паника. — Пригответе се! — извика той.
Майната ѝ на тишината. Зад него Майкъл задиша по-шумно, а Гелфред, който не носеше броня, зареди арбалета си, влезе в строя и застана до младежа. Капитанът вдигна ръка и спусна забралото си, а то падна пред лицето му с шумно прещракване. Полезрението му се сви до двата издължени прореза на шлема и миниатюрните дупки за дишане, които единствени му осигуряваха предупреждение в случай, че раздвижването идваше отдолу. Дъхът се върна в устата му, по-топъл от въздуха навън. Вътрешността на шлема сякаш се смаляваше и той можеше да вкуси страха си.
Пред цепките на шлема му се нижеха безкрайни гори, които му се сториха още по-мрачни и застинали от преди. Дори вятърът беше замрял. Тишината беше монолитна, без птича песен и жужене на насекоми. Изпод приличния на кучешка муцуна турувийски шлем дишането на Майкъл звучеше като духало в ковачница. „За пръв път му е“ — помисли си капитанът.
Строят се поразбърка, хората смениха местата си — ветераните до един бяха въоръжени с тежки копия или алебарди и пристъпваха неспокойно от крак на крак. Въоръжените с арбалети стрелци се опитваха да се прицелят, а тези с лъковете чакаха да се появи цел, преди да дръпнат тетивата. Никой не би могъл да удържи четиридесет и пет килограмов лък опънат твърде дълго.
Капитанът усещаше страха им. Самият той се потеше в доспехите и когато се раздвижи, към мишниците и слабините му нахлу студен въздух, а горещата пот продължи да се стича по гърба му. Ръцете му бяха ледени. Освен това усещаше напрежение у противника. „Дали и то има нерви? Дали се бои? Дали мисли?“